Шараните

Shopping Therapy: Episode IV

Published on September 16, 2008 in Стръв и куки. 1 Comment

A New Hope
В предишния Episode III: Revenge of the Sith

На другата сутрин. Все още не съм решила да хвърля ли златните обувки или не. Много трудна се оказа тази дилема. То с обувките се получи като с мъжете. Да се захващам ли с този или не… Да го зарежа ли този или не… Живота ми и без друго е сложен та сложен. Вместо да се триумя решавам да си измия зъбите. Да си направя кафе. И да се върна към сериозни изследвания. Литературни. Научните нещо не са ми интересни напоследък.

Търся билетчето между страниците на „Баудолино” на Умберто Еко. Билетчето ми е маркера, който показва къде спрямо страниците е приключило последното ми пътуване с автобуса. На 247 страници от глава 34 – Баудолино открива истинската любов. Ха да го видя сега тоз Баудолино как ли пък ще успее да открие истинската любов! Недоумявам – как един лъжец може да открие нещо истинско!? Защото Баудолино си е лъжец и хитрец – винаги с добри намерения, и винаги със сериозни последствия. На съвестта му лежат психологически инцест (той е влюбен в императрицата, съпруга на неговия втори баща-осиновител), убийство на крава (както всички знаем тя е свещено животно) и непредумишленото убийство на император – неговият втори баща осиновител. Е това ако не е Едипов комплекс!!! Ако изключим кравата, която се явява единственото добиче на родната му майчица. И ако се напъна малко мога да намеря под кравата теле (което съвсем не е невъзможно) и да изкарам и този елемент част от Едиповия му комплекс.

А може би все пак точно лъжците имат нужда от истински неща. За да компенсират. А после вярват на собствените си лъжи. Още по-лошо – преследват ги като най-свети идеали. И така стигат до другия край на света или до измислени, приказни царства. В глава 12 Баудолино фабрикува писмо от отец Йоан – митичен господар на най-великото християнско царство някъде на Изток, за което всички само са чували, но не са го виждали. В глава 22 Баудолино погребва баща си (истинския) и провъзглася дървената му копанка за светия Граал. В глава 23 се намира и кой да му повярва и така започва третия кръстоносен поход с благородната цел да бъде предаден светия Граал на светия отец Йоан (така всички свети неща ще са накуп и на сигурно място). В глава 29 Баудолино стига до царството преди царството на отец Йоан, обитавано от дякон на име Йоан, който е обявен за наследник на престола на отец Йоан, но пък освен, че е прокажен и умира… никога не е виждал светия отец, не е стъпвал в царството, което някой ден ще управлява и т.н драмата е пълна… На всяка крачка – лъжи и илюзии, лъжи и илюзии, странни митични същества, и … евнуси. Всеки чака някого или търси някого. Баудолино търси отец Йоан, в царството преди царството на отеца пък чакат влъхви. За да намери това, което търси, Баудолино се представя за влъхва, и видиш ли… в глава 32 Баудолино съзира дама с еднорог и се заплесва. В глава 33 той се запознава с дамата, разбира че тя се нарича Хипатия и произлиза от женско общество Хипатии с особени пре-феминстки възгледи и философия, общество, което се репродуцира само на тъмно и в несвяст, тъй че да не вижда тайнствените си оплодители… В глава 34 Баудолино и Хипатия се гледат през сълзи и се чудят дали не са болни от някоя тайнствена болест, щом не могат един без друг, щом денят няма смисъл ако не са изплакнали очи един в друг, щом изпитват едновременно и радост, и страдание…

Хипатия протяга ръка и погалва белега върху 50-годишното лице на Баудолино.
- Ти трябва да си нещо добро – казва му тя – защото ми е приятно да те докосвам. Докосни ме и ти, може би ще разпалиш някое въгленче, което тлее в мен, без да го усещам.
- Не, любов моя, страх ме е, че ще ти навредя.
Хипатия обаче настоява. Докосва го и се чуди дали няма някъде знак по тялото му, дали чрез него не може да се призове някой Бог… Мушва ръце под дрехата му и плъзва пръсти по космите на гърдите му. Подушва го и казва с възхита:
- Дъхтиш ми на трева, на хубава трева. И колко си мек, като младо животно. Млад ли си? Аз не познавам възрастите на човека. Кажи, млад ли си?
- Млад съм, любов моя, сега се раждам! - отвръща Баудолино.

Плача. Не знам защо, но плача. Може би това, което е умряло в мен иска да се роди, да бъде докоснато и обичано.. Чета през сълзи. Нали е кулминационния момент… не мога да го изпусна. Баудолино (логично) пъхва ръце под туниката на своята любима, гали гърдите й и ръцете му се спускат надолу, надолу и… той усеща как космите там стават все по-гъсти, как покриват задните й части, бедрата, краката й… И разбира, че оплодителите на хипатиите са сатирите. За които хипатиите са чували, но не са виждали. Какъв ужас, нали?!
- Ужас ли? – би казал Баудолино. – Не, не ужас изпитах в този момент. Изненада – да, но само за миг. После реших – но дали тялото ми го реши, или душата, не знаех, - че това, което виждам и докосвам, е прекрасно, защото беше тя. Аз обичах, жадувах това създание, ухаещо на гора, да, бих обичал Хипатия дори да би имала образа на химера, невестулка или пепелянка.

Докато Баудолино и Хипатия правят любов аз плача – за тях до залез слънце, за мен 33 реда…
Хипатия: Душата ми излетя като огнен език… Струва ми се, че съм част от звездния свод… Колко си красив, Баудолино. Но и вие, мъжете, сте уроди… Краката ти са дълги и бледи, без козина, а ходилата ти са големи… Но все пак си красив…
Баудолино: целува мълчаливо очите й
Хипатия: Женските на хората и те ли имат крака като твоите? Нима си изпитвал този наш екстаз със същества с крака като твоите?
Баудолино: Защото не знаех, че съществуваш ти, любов моя.
Хипатия: Не искам никога да гледаш краката на женските човеци.
Бауодолино: целува мълчаливо копитцата й.
Аз: плача.

Златните обувки внезапно загубиха своето значение - те не са копитца, макар да тропат като такива. Те са фалшиви. С тях няма да стигна нито до далечните царства, нито до Мисисипи… Годините също нямат значение - когато се раждаш си млад. Такива са Законите на Природата. А моята любов не се роди. Трябваше да я убия. Да я абортирам като ненужна клетъчна маса. Заради Едиповия ми комплекс! Любовта се ражда в душата. Опитвам се да изрека на глас:
- Млада съм, любов моя, сега се раждам…

Следва най-разтърсващия рев в 37-годишната ми история… 73 страници преди края на Баудолино.

Shopping Therapy: Episode III

Published on September 8, 2008 in Стръв и куки. 2 Comments

Revenge of the Sith

В предишния Еpisode II:Attack of the Clones

Отварям виното. Сипвам си в една от кристалните чаши, подарък още от времето на първия ми брак. Странно нещо е живота… Съпрузите идват и си отиват, чашите за вино остават. Пия. За да се справя със стреса.

Първо на първо изобщо не трябваше да излизам. Че той света бил опасен! И онези извратени клонинги… определено искаха да се сдобият с кожухчето ми. Само дето аз определено не съм лисица, а кожухчето ми отдавна не е… много кожухесто. И определено не съм красавица. Не и такава, след която някой би тичал. Или греша…

- И тъй, мило кожухче, ти какво викаше като те гонеше клонинга?
- Беж, Яна да бягаме!
- Браво! Ще ти купи нови…
- А ти, мила косичке, какво викаше като те гонеше клонинга?
- Swing-swing.
- Хм, това пък какво беше! Нищо няма да ти купя! Ами …. ти дупенце, какво викаше като те гонеше клонинга?
- Shake-shake.
- EEE! Аман! А вие крачета, в тез златни обувчици, какво викахте като ви гонеше клонинга?
- Fuck me, fuck me.
- АААА! – крещя и с ръце на буква Ф ядно тропам по дюшемето с онези златни fuck-me shoes. Предателки такива! Скоро разбирам, че това няма да ги унищожи, но пък повишава вероятността да се сдобия с ядосана мигренозна съседка на вратата… Свалям обувките, хващам ги с два пръста и се чудя… да ги изхвърля ли сега или да си ходя още с тях… Все пак… имат известна емоционална стойност. Те са едни много специални златни обувки, които вместо да ме дарят с вълшебството на приказките, пратиха група клонинги по петите ми. И то точно когато въобще не ми е до секс и мъже! Не е ли възмутително?

Някой звъни на вратата. Със сигурност е съседката. Ще се правя, че ме няма. Ако утре ме срещне и ме пита, ще отричам. Нека сама се сети, че вероятно имам полтъргайст в къщи. Придвижвам се на пръсти до спалнята. Лягам и се завивам през глава. Малко съжалявам, че съм забравила чашата с вино на масата. Опитвам се да направя няколко пълни йогийски дишания. За да се справя със стреса. Едно, две, три, четири, пет… И БАМ! Озари ме прозрение. Две прозрения за един ден не е лошо, а? Може би все пак опитите ми да набия спирачки на духовното си развитие не са се увенчали с успех. Както и да е, важното е, че вече ЗНАМ какво ми става, а то обяснява напълно изчерпателно защо НЕ ми става.

Причината е банална - любовта. Все още имам нужда от нещо, за което не е доказано, че съществува. Освен това се страхувам. Ако съществува… значи просто трябва да почакам да се случи и тогава интереса ми към секса ще се върне на часа. То какъв интерес! Доколкото се познавам ще е някаква умопомрачаваща страст… Е да, ама ако пак се окаже идиот?! Или (боже опази) женен идиот! Тогава какво? А ако любовта не съществува? Ако е масова заблуда? Ако целта на приказките и филмите е да пробутват красиви илюзии и малки порцийки дрога на наивници като мен? Ако съм толкова повредена от вярата си в любовта, че вече не ставам дори за секс… какво да правя, по дяволите!

Хлипам си тихичко под чаршава. Понеже наистина не знам какво да правя – плача. Въпреки че си харесвам живота. Въпреки че обожавам децата си. Въпреки, че харесвам всички онези лилави дрехи в гардероба си, златните си обувки, шантавите чанти… Въпреки че имам страхотни приятели. Въпреки че напоследък се забавлявам както никога до сега. Въпреки пътешествията. Въпреки повишението в работата. Аз плача.

Мъчно ми е… Защото ме смятате за феминистка! Защото толкоз много плюх по мъжкото племе. Заради генерализациите. А аз не съм. Не съм феминистка! Аз не се състезавам с мъжете – в работата. Просто съм добра в това, което правя и те го оценяват. Малко е глупаво да обяснявам, че съм нямала избор. Че не съм планирала да бъда изоставена, самотна майка, която се катери бавно и сигурно по стълбицата на кариерата и успеха. Че не съм планирала да се уча да се забавлявам на 36, защото би било тъпо да плача всеки ден (като днес) оплаквайки злощастната си съдба. Това, което съм днес, е резултат от редица непланирани, непредвидени и — в голямата си част — нежелани обстоятелства. Аз съм продукт на света, в който живея.

А той – света - е все по-малко патриархален. И все по-унисекс. Така както епилацията не се използва ексклузивно и само от жени, така и доблестта, смелостта, нежността нямат пол. Ние сме това, което сме. Някои – способни да носят отговорност, да отглеждат деца и да правят кариера. Други – неспособни в една, две или повече области. Трудностите ли ме направиха толкова еволюирала… и негодна за връзка? Да, може да се каже, че в сравнение с мен, онези уплашени от тежестта на отговорностите и интелектуално-емоционалния ми капитал мъже, с които имах неблагоразумието да се срещам, са просто глезени момченца. Уж свободни и необвързани, пък всъщност роби на комплексите си и без ясна концепция за собствения си живот. Освен една – че мама им е заръчала да се оженят и да имат деца, за да се радват те на внуците си. Е да, ама никой ли не забелязва, че тези момчета линеят под тежестта на такива тежки очаквания? Никой ли не забелязва, че брака се разлага и губи смисъла си (социален, икономически и духовен)? Никой ли не забелязва, че търсенето на пратньор се е свело до търсене на достатъчно добра стока? За брак? За секс? И не трябва ли търсенето на партньор да е търсене на личност, с която е възможно да споделяме пълноценно - и телом и духом? А онези мъже – дето трябваше да са достатъчно зрели и отговорни като минимум поради броя на годините си (между 10 и 20 в повече от моите), и с които също имах неблагоразумието да се срещам – в тях функционираше само нараненото им его. Всичко останало сякаш беше отдавна умряло. Те или страдаха по миналото си и се оплакваха от бившите си жени, или компенсаторно надуваха егото си в опит да убедят себе си колко са велики. Никъде в тази схема не се включва споделяне.

Аз знам какво искам от живота. И знам как да го получа. Освен едно – мъжът, който също като мен търси на дълбоко, който ми е равен. Нито знам къде да ида да го намеря, нито как ще го позная, най-малко пък знам съществува ли. Не бих определила това конкретно състояние на нещата като безпътица. Не! Аз си имам своя път и си го вървя. Днес аз съм целият свят за моят малък син. И от мен зависи дали този свят ще е красив и достоен. Следователно всичко, което правя днес, има значение! И след като се наплача, след като си позволя тази лечебна доза слабост, аз ще стана и ще продължа:
1. да преодолявам травмата на изоставянето
2. да печеля достатъчно за един лишен от лишения живот
3. да се развивам, да постигам, да успявам

Глупаво ще е да продължавам да твърдя, че го правя, защото нямам друг избор. Не, правя го, защото това е моят избор. Защото това е моят свят. И аз искам да го споделя с децата си – и хубавите и лошите му страни. Не е нужно да живеят в илюзии.

Не нося никаква, ама никаква отговорност за това, че този свят е започнал да се депатриархализира. Нито за това, че:

рязко се е увеличил броят на жените, които печелят повече от мъжете си (или които работят докато на мъжете им им харесва да са безработни)
рязко се е увеличил броят на жените, които нямат деца, защото партньора им не иска, или защото изобщо не могат да намерят партньор за нещо повече от спорадичен секс
рязко се е увеличил броят на жените, които нямат деца, защото са стерилни
рязко се е увеличил броя на жените, заемащи ръководни
най-продаваните продукти в секс магазините съвсем не са вибратори, а помощни средства за осъществяване и задържане на ерекция

И въпреки това този свят е хубав. Има си всичко, от което една жена се нуждае и които може да си купи с парите, спечелени от нея. Бих предложила само някои подобрения – не за друго, ами с цел да се ускори еволюцията, и да се премине от неефективното сексуално към асексуално сдобиване с поколение:
- банки за сперма, където жените, които желаят да станат майки отиват и избират материала на база подробно описание на бившия му собственик: ръст, цвят на очите, косата, кръвна група, професия, и т.н. и т.н. В Калифорния такива банки има още от 60-те години на миналия век. Така жените могат да си спестят уморителното търсене на партньор, който да иска да има деца (което е много страшно бедствие за мъжете, по незнайни за нас причини). Не се лишават от възможността да станат майки. И напълно се лишават от възможността да се травмират в бъдеще, ако биологичния татко реши, че му е тежко да носи отговорност и е най-добре да изостави мама с бебето на ръце – да се оправя сама.
- платени секс услуги за дами (за онези, които се интересуват от секса). Вярно е, че има, но се налага да станат по-популярни. Жените имат пари и съм сигурна, че са готови да инвестират този ресурс, за да си изберат мъжа по каталог, да го получат изкъпан и напарфюмиран, с отрицателен тест за спин и други венерически болести. И ще изпълнява това, за което са си платили. Което прави сексуалните фантазии възможни. И спестява преразхода на пари, време и нерви – за неща, които напомнят секс, но може би не съвсем и може би следващия път ще е по-добре. Е да, вярное е, че когато сама ловуваш мъже, съблазняваш ги или ги покоряваш, се трупа ценен жизнен опит. Който обаче може да е и негативен. Вероятност - 50/50.

А какъв е смисълът на негативния опит? Какъв е смисълът на разочарованията? Не бързайте да ми отговаряте с нещо стандартно от типа „защото така ще разбереш от какъв партньор имаш нужда”. Това е перфектен отговор, ако мъжете ги продаваха на витрини. И можеш да идеш да си избереш един от 10, от 100 или от 1000 възможни. Но в живота не е така. В живота поредното разочарование може да те направи по-озлобена (в сравнение с предишното по ред), по-цинична (в сравнение с предишното по ред), по-обезверена (в сравнение с предишното по ред), че такъв човек, дето ти е нужен на теб, въобще съществува. И да вземеш да си кажеш накрая: „Е аз ли съм най-голямата глупачка на света?” И не всичко можем да обясним и само с лошия късмет. Чак толкова лош късмет не е възможен дори статистически!

Сега разбирате ли, че единственя изход е да се влюбим и да решим, че това (видиш ли) е Любовта. Да се умопомрачним и да пропуснем всички заслужаващи внимание недостатъци, всички предупредителни стопове,

И аз все пак какво да ги правя тези fuck-me shoes? Да ги хвърля ли, а?

…

Shopping Therapy: Episode II

Published on August 23, 2008 in Стръв и куки. 0 Comments

Attack of the Clones

В предишния Episode I: The Phantom Menace

Някакъв клонинг сяда на съседната маса. Казвам „клонинг” , защото определено не прилича на мъж. Шкембе като любеница, мазни зализани кичури върху четвъртито теме. Дъвче си хамбургера, а от устата му капе кетчуп. Повече от гадно. Сменям стола, за да се лиша от неприятната гледка. Зяпам си през прозореца и си мисля…

Добре де, не е голяма беда това дето не ми „става”, нали? Може да съм станала импотентна, защото на където и да се обърна навсякъде едно и също: SEX, SEX, SEX! То вярно е, че sex sells, но чак такова масово обсебване не е на добро. Какво ли щеше да каже Фройд за обществото ни ако беше жив – особено за работещите в маркетинга и рекламата. Какъв ли нов вид комплекс щеше да измисли като види как зетя на леля Мария бърка гълъбчето и всичко това само заради един прах за пране?! Ако не беше намесен праха за пране всичко щеше да изглежда като класическа едипова ситуация, но не и когато в уравнението се намесва Bonux.

Та… все пак защо не ми „става”? Сигурно ми е писнало от това визуално свръх-стимулиране и за да не съм в постоянно напрежение, несъзнателно подтискам сексуалните си импулси. Ако ме попитате дали това е така, ще отрека на часа, с което ще докажа, че съм класически случай и ще трябва да прекарам поне 30% от остатъка от живота си на кушетката в кабинета на някой терапевт-Фройдист. А аз както вече споменах на терапия няма да се върна. Никога. Защото имам доверие в естествения ход на еволюцията. И защото от гледна точка на еволюционната теория (а не на Фройд, да ме извинява) сексът не е най-ефикасният начин за размножаване. Всъщност учените от десетилетия насам се питат защо изобщо съществува сексуалното размножаване. Ох, може пък да съм станала учен… Като се замисля напълно е възможно, защото и аз като професор-доктор Робърт Вриженхок наблюдавам риби… Някои даже ги отглеждах…

Ако целта на еволюцията е индивидуалният организъм да пръдължи и разпространи гените си, то асексуалната репродукция има изключително много предимства – на първо място организмите не трябва да инвестират време и енергия в това да си намерят сексуален партньор. Колко време и пари трябва да пръсне една жена по фризьорските и козметични салони, по моловете и марковите магазини, колко много списания Космополитън трябва да изчете, за да научи повече за модата, секса и мъжете. И всичко това за какво? За да прави секс. А за мъжете да не говорим – колко време трябва да работят и да си скъсат задниците от работа, за да спечелят достатъчно пари за луксозна кола, за тристаен апартамент, за почивките на море и в чужбина. Да не говорим, че ако апартамента и колата са на изплащане и това застрашава бюджета за почивки, козметични салони и молове… мъжът направо си се превръща в неизгодна партия. И всичко това за какво? За да правят секс. За брака пък по-добре да не споменавам – толкова е страшно, че не ми се припомня.

А асексуалните организми какво – не си мърдат и малкия пръст и пак са два пъти по-бързи в размонжаването. Клонинг след клонинг, клонинг след клонинг…при това без инвестиции. Мдааа… Със сигурност трябва да съм учен, защото и аз като тез умни глави търся смисъл в нещата, които се случват. Какъв е смисъла на това да има сексуално размножаване? Биологически погледнато секса съществува заради разножаването, а не за да ни е кеф. Има една-две хипотези в ползва на предимствата на сексуалното размножаване. Като например тази за осигуряването на генетично разнообразие, защото от смесването на гените се получавало нещо ново. Да ама хипотезата е съшита с бели конци, защото всеки един еволюционно успешен индивид (ще рече такъв дето е успял да прави секс и не се е уплашил от тежките отговорности по бебетата) има възможност да присъства в генетичния код на поколението си само с 50% от своите гени. Кои 50%? Ето това вече не е нищо повече от лотария. Може да са и неподходящите 50, и неуспешните 50… И тогава за лош късмет ли ще си говорим? То това сексуалното репродуциране си е направо опасно – игра на сляпа баба в тъмен тунел.

Втората хипотеза се нарича Червената Кралица. Някой взел че прочел Алиса в огледалния свят и се впечатлил от това, което казала Кралицата на Алиса за бягането: „It takes all the running you can do to keep in the same place.” Което ще рече, че за да останеш на едно и също място трябва да бягаш непрекъснато. А ако искаш да се преместиш… може би трябва да бягаш два пъти по-бързо. Аз лично не схващам как тъй тази фраза е свързана с хипотезата, а и да си призная тази Червена кралица ми се вижда съшита с… невидими конци, защото за да я докажат са наблюдавали риби. А както всички знаем, на рибите не може да се разчита ама за НИ-ЩО. Гледали ги гледали тези риби, ама внимателно ги гледали, защото те хитрушите можели да се размножават и сексуално и асексуално. Наблюдавали дълги години, опитвайки се да разберат дали асексуално пръкналите се клонинги се развиват и оцеляват по-добре или по-зле от своите сексуално заченати събратя. Накрая се оказало, че сексуалните се справяли по-добре с един паразит. Като трябва да отбележа, че той - паразита - не е животозастрашаващ за въпросните рибки. И това е. Цялата хипотеза Червена Кралица по повод ползите от секса. Ама само заради един паразит… целият този зор…

Стига толкоз мислене. Тръгвам си, че се стъмни. Паят беше хубав. Ама мога и в къщи да си мисля върху еволюцията, без това да ми коства 500 калории на час. Потропвам си с токчетата аз, и изведнъж някакъв (клонинг) ми се лепва. Пита ме как се казвам. Какво го интересува?! Мълча си. Вървя си. Ама той продължава да ми ходи по петите и да ръси простотии, които в някои други среди и сред някои други видове може би минават за комплименти. Всичко това вече започва да ме напряга. Искал да ме ебе, много съм била готина. Как ли пък не?! Ускорявам крачка. Той ме сграбчва за ръката. Изпищявам непропорционално високо на ситуацията, фрасвам го с чантата, за да ме пусен и хуквам да бягам, ама със златните обувки ако знаете колко трудно се бяга. Бягам и си мисля „Ако Червената Кралица е права, загубена съм!”

Хвърлям се в първото такси и казвам адреса. Дишам тежко. Шофьорът на таксито – и той някакъв клонинг с клепнали уши и двойна брадичка – поглежда към мен твърде често. Какво поглежда, тоя направо си ме оглежда. Започва да ми обяснява как отдана не бил карал такава хубава жена, а парфюма ми бил направо феноменален. Озъбвам се:
- Да, нали, много е як, цял ден се потя като кон, а той още не е изфирясал!
- Ееее - възмущава се той - бива ли такава красива жена да говори по такъв начин за себе си!
- Не бе, пич! - отвръщам “приятелски” - аз изобщо не съм жена, само ми е кеф да се обличам като такава.
Двойната брадичка става тройна. Клонинг нйеден…!

На финала изскачам от таксито като тапа, взимам стъпалата на един дъх, затръшвам вратата на апартамента си, заключвам и двете ключалки, пускам резето. И чак тогава забелязвам, че все още държа онова глупаво вино, с което бях тръгнала към Мисисипи.

Shopping Therapy: Episode I

Published on August 22, 2008 in Стръв и куки. 0 Comments

The Phantom Menace
Къде съм? Трябват ми координати. Някакви. Каквито и да е. Искам да се локализирам. За да съм сигурна, че не сънувам. Къде се намирам? 37.5 години след раждането ми, 14.8 години след раждането на първия ми син, 5.3 години след раждането на втория, 13.9 години след лицевата пареза, която ме беляза с известна абнормалност, 9.6 години след първия ми развод, 2.8 години след втория, 1.6 години след Голямата Любов, 1.1 години след златните пантофки, 0.9 години след падането на Вавилон, трима мъже след двата стола, 5 чифта обувки след Драмата, 23 минути преди изгрева на слънцето, 30 сантиметра от монитора на лаптопа… Аз съм тук и сега. И защо още не ми е ясно къде съм?!!!!!?! Ето на това му се вика Диагноза!
-          Яна, трябва ти терапия? – подмята гласът на разума (оня дето и без друго не го слушам).
-          Пак ли? – настръхвам аз.
-          Е, аз само предлагам. – смотолевя разума и заочва да брои овце.
Почесвам се зад ухото. ЗНАМ, че нещо не е наред, ама какво? ЗНАМ, че трябва да направя нещо по въроса, ама какво? Само не и терапия, Господи! Не ми причинявай това!

Хрумва ми, че трябва да сменя координатите – с надеждата, че това значително може да подобри тъпата ситуация. Ставам. Обличам се. Лилаво ми е. Обичам да ми е лилаво. Гримирам се. Златно. И златно обичам да ми е. Оглеждам редицата обувки в шкафа. Златните пантофки ми се виждат най-приемливи. Въпреки че са от миналата година. Любими са ми някак. Обувам ги и тръгвам към Мисисипи. По-точно към Голямото Сърце на Мисисипи. Обичам го този човек, какво да направя!

Купувам бутилка вино. По пътя му звъня на мобилния. Аз съм възпитано момиче, не се натрисам съвсем внезапно. Мисипи обаче хич не е вдъхновен от плановете ми:
- Амииии… не точно тази вечер… ще идва една мацка дето ми е за ебане… и ако и ти се появиш… ще се получи неудобно… Аз при първа възможност ще те поканя… Обещавам…
Оооо, чували сме ги тия. Милата мацка тя, милият Мисисипи… Защо си такава кукувица, бре Яно, да плашиш момчето…с тъпите ти идеи… К`во ти пречеше като ти се пие вино да си го пиеш сама! Добре де, ама сега какво - той и Мисисипи ли е започнал да ги дели жените на такива дето стават за ебане и такива дето не стават… Аз определено съм във втората графа, поради статута ми на духовно извисена приятелка, а и поради факта, че съм с много (х) години по-възрастна, а и с цели две деца. То в началото малко боли да ти го съобщават със съчувствен тон час по час, ама после някак си свиква човек… Целият свят е пощурял по това е…е, а аз… аз… Ах! Ето го! Ето го проблемът, хванах го, мамицата му. Ееей, как изскочи от самосебе си – като заек от шапка! Ето какво не е наред – целият ми интерес към секса се е изпарил, а дори не съм разбрала кога! И сега какво ще правя!

За малко да се разплача насред площад „Славейков”. Затова – троп, троп – със златните пантофки се дотътрузям до McDonalds. Там поне работят до късно. Купувам си кафе и пай с кайсии, сядам на една маса в едно тъмно ъгълче - да си мисля, да си се самосъжалявам на воля и да си правя изводи и заключения.

Яна Шарана - Typologized as a Window Shopper

Published on August 19, 2008 in Стръв и куки. 0 Comments

Random Gentle Love Dreamer

The Window Shopper

Loving, hopeful, open. Likely to carry on an romance from afar. You are The Window Shopper.

You take love as opportunities come, which can lead to a high-anxiety, but high-flying romantic life. You’re a genuinely sweet person, not saccharine at all, so it’s likely that the relationships you have had and will have will be happy ones. You’ve had a fair amount of love experience for your age, and there’ll be much more to come.

Part of why we know this is that, of all female types, you are the most prone to sudden, ferocious crushes. Your results indicate that you’re especially capable of obsessing over a guy you just met. Obviously, passion like this makes for an intense existence. It can also make for soul-destroying letdowns.

Your ideal match is someone who’ll love you back with equal fire, and someone you’ve grown to love slowly. A self-involved or pessimistic man is especially bad. Though you’re drawn to them, avoid artists at all costs.

Your exact female opposite:

The Stiletto

Писмо от една умна жена

Published on August 18, 2008 in Дочуто от сонара. 1 Comment

(до един мъж)

(1)
Здравей …,
Пише ти една умна жена.
Писала ли ти е някога умна жена?
Името ти? Нека оставим имената настрана.
Любим или съпруг,
приятел или непознат –
това е, което има значение.
Най-глупавото, което носим са имената…

(2)
…:
Не се страхувам да споделя мислите си с теб.
Но и не вярвам – че ако го направя –
те ще стигнат до теб и твоя свят.
А твоят свят - твоят Запад, …
е обезценил думите,
опитомил е мечтите,
и пет пари не дава за чувствата и мислите
на жените.
Докато плащаме със секс за любовта,
забравяме да живеем в телата си.
Когато консумираме секс без любов,
обезлюдяваме душите си.
Жените от рекламите,
от клишетата,
и от кутиите за еднократна употреба
не говорят за чувства.
А аз искам да говоря - за свободата си,
която в твоя свят наричат самота,
но ми горчи,
защото свободата ми е изградена
върху разбитите парчета на семейството ми.

(3)
Не приемай думите ми като обвинение,
Аз самата не искам да виждам в теб
мъжете,
които ме изоставиха,
които ме излъгаха,
които ме предадоха.
Аз пиша, но не знам дали в стената, която лежи между нас
има отворена врата.
И ако има дали ще я намеря.
Не знам защо са нужни на твоя свят
стени, които да разделят
мъжете и жените.
Има райска градина,
вярваш ли ми?
Тя е тук и сега.
Само трябва да я населим.

(4)
Не се дразни от мен,
От това, че съм умна.
Не бих се преструвала на глупава,
за да ти се харесам.
Не се страхувай от мен,
От това, че съм силна.
Не бих се преструвала на слаба,
За да ти се харесам.
Истинските неща нямат нужда от маски,
а само от голотата си.
До теб, в леглото ти, аз съм жена.
и нима не бяхме изгонени
от райската градина
заради това?

(5)
…,
Помогни ми!
Искам да спра!
Искам са спра да живея в подножието на стените на страха,
погребана в зидовете на миналото,
балансираща върху погранични линии,
с барутни погреби от неизживяна любов.
Искам да те изживея.
До последната клетка на тялото ти.
До най-дълбоките бездни в душата ти.
Искам да се излекувам
от генерализациите,
Да ослепея от падаща звезда
и когато възвърна зрението си
да видя първо теб и само теб!
И ти ще бъдеш моят свят.
Ще те населя с косите си,
със смеха си
с топлината на тялото си,
С парфюмите, дантеленото бельо,
обувките на висок ток и с поезията си.

И аз ще бъда твоят свят,
макар да съм толкова малка,
че се побирам в ръцете ти.

…,
Наречи ме любима, съпруга, приятелка, непозната…
Само това има значение. Не имената.
Няма значение дали ме разбираш.
Умната жена, която говори на своя собствен език,
не очаква да бъде разбрана
от мъжката логика.
А не ти ли казах в самото начало,
че аз съм една умна жена?

Писмо от една глупава жена

Published on August 18, 2008 in Дочуто от сонара. 0 Comments

(до един мъж)

(1)

Господарю мой,
Пише ти една глупава жена.
Писала ли ти е някога глупава жена?
Името ми? Нека оставим имената настрана.
Рания или Зейнеб
Хинд или Хафа
Най-глупавото нещо, което носим, Господарю мой – са имената.

(2)

Господарю мой:
Страхувам се да споделя мислите си с теб.
Страхувам се – че ако го направя -
небесата ще се запалят,
защото твоят Изток, мой скъпи Господарю,
конфискува сините букви,
конфискува мечтите от ковчежетата за бижута на жените,
практикува потискане на чувствата на жените,
Използва ножове…
И брадви…
Вместо думи за жените.
Посича пролетта и страстите,
и черните плитки.
И твоят Изток, скъпи Господарю,
извайва своята изящна корона
от черепите на жени.

(3)

Не ме кори, Господарю,
ако написаното от мен е неправилно,
защото аз пиша, а от другата страна на вратата ми има изваден меч,
а отвън се чува воя на вятъра и на кучетата.
Господарю Мой!
Антар ал Абис е зад вратата ми!
Той ще ме заколи,
ако види писмото ми.
Ще отсече главата ми,
ако ме чуе да говоря за моето мъчение.
Ще отсече главата ми,
ако види колко прозрачни за дрехите ми.
Защото твоят Изток, мой скъпи Господарю,
обгражда жените с копия.
И твоят Изток, мой скъпи Господарю,
издига мъжете и ги прави Пророци,
а жените погребва в прахта.

(4)

Не се гневи от мен!
Мой скъпи господарю, от тези мои думи,
не се гневи.
Ако сега си позволявам да изрека задушаваното с векове.
Ако си позволявам да отворя съзнанието си.
Ако избягам…
от стените на харема.
Ако се разбунтувам срещу смъртта си…
Срещу гроба си и срещу корените си…
Срещу тази гигантска кланица…
Не се гневи, мой скъпи Господарю,
когато ти разкривам чувствата си,
защото мъжът от Изтока
не се интересува от поезията на чувствата.
Мъжът от Изтока – прости ми грубостта – не разбира жените,
освен в постелята.

(5)

Прости ми, Господарю мой – ако съм обидила кралството на Мъжете,
защото в голямата литература –
литературата на мъжете -
любовта винаги е отредена на мъжете…
А секса се продава като наркотик.
Безумна измислица е свободата на жените в нашите страни,
защото няма друга свобода
освен свободата на мъжете.

Господарю мой,
Наречи ме както искаш. За мен няма значение:
Плиткоумна… Глупава… Луда … Ограничена.
За мен това е без значение…
Защото жената, която описва своите мисли
с логиката на Мъжете
е наричана
глупава жена,
А не ти ли казах в самото начало,
че аз съм една глупава жена?

Низар Кабани

Семейство на плажа

Published on August 18, 2008 in Стръв и куки. 0 Comments

Що е то семейство? Ето този въпрос си задавам вече няколко години. Формулиран така, въпросът стои на границата между реалността и художествената измислица: от една страна утвърждава, че има такова нещо като семейство (инак нямаше да питам „що е то?”), от друга страна поставя под съмнение истинността му (инак нямаше да търся пояснителна дефиниция).

И изобщо ако не си задавах този въпрос дали сериалът „Отчаяни съпруги” щеше да ми е чак толкова любим? За мое голямо съжаление вече четири сезона героите там само поставят въпроси, на които никой не дава отговори. Серия след серия разбираме колко относително е всичко – колко лошите са все пак добри, а добрите лоши, как лошото се наказва, но пък остава ненаказано. Да си призная плаках мъничко в онзи епизод от сезон 3, в който Орсън напомни на Бри, че нейният осиновен син (който всъщност й се пада внук), е и негов син, тъй като семейтвото им се основава на любовта, а не на кръвните връзки. Тъй то. Винаги плача, когато се намеси любовта. Може би защото е най-хубавото нещо на света, толкова съвършено, че когато се събудиш след краткия си сън на любовно умопомрачение, единственото, което ти остава е да плачеш, защото сънят е приличал на истина. И си предпочитал да останеш в него. Мисля, че това да избираме лъжата пред истината е точно толкова типична човешка черта, колкото и грешенето. Мисля си също така, че любовта често липсва в семейството. По някаква причина, винаги има причина.

От измислената действителност на сериалите да преминем към реалността на българското Черноморие. Реалността каквато аз съм я видяла в краткия отрязък от време и пространство, което заемах на плажа в Обзор.
ТЯ прилича на Азис, само че без брада и наистина е жена. Има голям бюст, големи бедра, голямо шкембе… въобще всичко й е голямо. И изрусена коса.
ТОЙ има голямо шкембе, но не колкото нейното. Точната дума за него е бабаитин. Има дебела златна верига на врата. Навярно символ на семейното робство.
ТЕ не обръщат внимание на децата си – момиче и момче. Най-много да ги нахокат. Когато лежат на плажа не общуват помежду си. Все едно са непознати. Не общуват и с децата, освен ако не се налага.
- Мамо, искам да вляза с лодката в морето.
- Еми влизай де, кво ти преча?
- Не мога сам.
- Кажи на баща си. (бащата лежи на метър от мястото на събитието)
- Тати, искам да вляза с лодката в морето.
- Еми влизай де, кво ти преча?
- Не мога сам.
- Епа къв си мъж тогава. (детето вече циври отчаяно)
- Мамо, той не иска.
- Епа нема да иска, как ще зяпа мацките по плажа ако влезе с тебе. (детето си влиза само, а таткото изчезва отново, стоял е цели 10 минути на плажа и това не е довело до нищо добро)

Седя и се чудя таткото наистина ли е татко на тези деца… Защото някак не се държи като татко, ама не се държи и като любовник на мама. Той просто липсва. Когато не му е удобно. Но по времето прекарано в семейната клетка можем да си направим извода, че никога не му е удобно. Истина е, че зяпа мацките. Бронирал се е зад мнооого тъмни слънчеви очила и иди му хвани траекторията на погледа. Мама обаче е над тези неща. Не е дребнава, не й се занимава с някакви предвидими траектории. Тя също зорко обикаля плажа с очи. Само можем да гадаем какво търси да види. Вероятно потвърждение на тезата си, че всички семейства са така. Или примери за противното (че не са така), които да използва в редовния вечерен скандал. Или жени, които са дебели като нея. Или дори по-дебели. Или пък жени, които са слаби и изобщо не са хубави. Защото имат целулит.
- Мамо, имам пясък в банския.
- Епа ти къде искаш да ти е пясъка? На ушите ли? (детето се почесва по дупето и се връща в морето да се мъчи да си изплакне пясъка от банския)
- Момо, не ми харесва морето, много са гадни вълните. (това е момичето)
- Аз не мога да те разбера тебе! Ти какво искаш изобщо? Цел живот си недоволна! Епа като не ти харесва да си беше стояла в квартирата. (детето човърка пясъка пет минути и после се връща в морето)

По някое време бащата („бащата”) се връща мокър-мокреничък от водата и се просва на хавлията колкото се може по-далеч от съпругата („съпругата”). Тя разпалено започва да му обяснява как сина им преди малко щял да се удави, че го похлупила една вълна и дъщеря им, добре че била наблизо, извикала една жена да му помогне. И добре че жената била българка. Леле, ами ако била чужденка… затюхка се мама и бързо привика дъщеря си.
- И да знаеш, ако брат ти пак тръгне да се дави, и наблизо има чужденци, ще викаш есоес, есоес. И ще те разберат. Айде тичай обратно сега.

Привечер семейството („семейството”) се стяга да си ходи. Общуват си. По повод кой какво ще вземе. Тя, разбира се, разпределя кой какво ще отнесе в квартирата. Натовари децата и себе си, а за таткото останаха два дюшека. Явно това му се видя непосилна тежест, защото се развика гневно. Само че той така си вика тихичко, че нищо не се чува на един метър в диаметър. Деликатен човек. Но гласът на мама се чува, и още как!

- Тъй ли? Мои били тези дюшеци? Колкото са мои, толкова са и твои. Няма да се прекършиш я!

Таткото все пак ги повлича примирено. А мама казва на синчето.
- Аре тръгвай напред, че ми писна!

И се изнизват от плажа. Като стадо пред пастира си. Няколко дни по-късно ги видях в центъра да хапват сладолед. Мама си беше топирала русата коса, тате си беше извадил златния ланец над фанелката – да се вижда от далеч! Децата се мотаеха около тях като две хаотични електрончета. И четиримата ядяха сладолед. Изглеждаха някак си сплотени, като истинско семейство. Дали пък общуването не пречи на семействата, а?

За целта на приказките

Published on July 9, 2008 in Стръв и куки. 0 Comments

Преди време публикувах една приказка - Синът на нощта, която е много скорпионска по тематика. И бях твърдо убедена, че всеки Плутонианец ще й се израдва. До вчера. Вчера един Марс в Скорпион се възмути от моята неимоверна бруталност и ме укори, че лишавам читателите от надеждата в щастливите развръзки, което според него е истинската цел на приказките. Аз самата нямам нищо против пренаписването на приказните финали, промените в сценариите, а в някои случаи - алтернативните финали, от които всеки може да си избере онзи, който му е по душа. Мислих, мислих и ето какво измислих:

Старият финал:
Двете птици се сблъскали с крясък. Вкопчили се една в друга. Крилете им разпаряли въздуха като остриета на мечове. Часове наред продължила тази безумна битка. Денят с неохота се отдалечавал, за да отстъпи място на Нощта. В последен опит да помогне на детето, което сам създал, той изпратил един ярък лъч светлина в очите на черния орел. Заслепен орелът загубил от поглед противника си и точно в този миг белият орел най-накрая успял да измъкне от клюна му безценното семенце. Още по-жестока и яростна станала битката. Нощта вече разстилала над света черното си наметало. Щом зърнала черната птица разпознала в нея любимия си принц. “Аз ще ти помогна” – прошепнала му тя и дъхът й влял нови сили в изтощеното тяло на птицата. Черният орел забил клюна си дълбоко в окото на белия и той понечил да изкрещи от болка. Семенцето се изплъзнало от клюна му и полетяло надолу към зейналата паст на гората, под сплетените в смъртна схватка тела. Осъзнали, че това, за което се борели е вече загубено, двете птици се стрелнали надолу и търсили цяла нощ между сухите листа, цветята и клоните. А Нощта тичала след своя принц и го молела:
- Няма да намериш семенцето, то е прекалено малко, а гората прекалено голяма. Върни се при мен и аз ще те обичам. Завинаги. Но принца не искал и да чуе… Вбесена от безразличието му, Нощта грабнала вълшебния си пръстен и продължила наскърбена по своя вечен път.
Когато се уморили да търсят, двете птици кацнали на ръба на скалата и впили поглед в гората под тях. Стояли и чакали – дни, седмици, години, опитвайки се да различат в новите тревички, цветя и дръвчета, красотата на онази, която обичали…
Чакали така – един до друг – докато кръвта в жилите им изстинала и сърцата им спрели да бият. А от семенцето поникнало нежно цвете с прозрачно бели листа. Денят го целувал, Нощта го попарвала. То надигало главичка сякаш търсело някого, но освен един малък къс небе между клоните не успявало да види нищо друго…

Новият финал:
Двете птици се сблъскали с крясък. Вкопчили се една в друга. Крилете им разпаряли въздуха като остриета на мечове. Часове наред продължила тази безумна битка. Денят с неохота се отдалечавал, за да отстъпи място на Нощта. В последен опит да помогне на детето, което сам създал, той изпратил един ярък лъч светлина в очите на черния орел. Заслепен орелът загубил от поглед противника си и точно в този миг белият орел най-накрая успял да измъкне от клюна му безценното семенце. Още по-жестока и яростна станала битката. Нощта вече разстилала над света черното си наметало. Щом зърнала черната птица разпознала в нея любимия си принц. “Върни се при мен…” – прошепнала му тя и дъхът й влял нови сили в изтощеното тяло на птицата. Черният орел забил клюна си дълбоко в окото на белия и той понечил да изкрещи от болка, но не го направил, за да не изтърве ценното семенце. Кръвта бликала от окото му, болката задавяла гърлото му, мракът го поглъщал… И той започнал да пада надолу…

На сутринта Денят заварил сина си проснат в подножието на скалите, с извадено око и рани по цялото тяло… Над тялото му плачела и кършела ръце неговата невеста, вече възвърнала човешкия си облик. Наблизо лежал трупа на Черния орел, с изтръгнато сърце, вкочанен и неподвижен. Вълшебният пръстен не се виждал никъде… Никой не знае какво се случило в онази нощ, ала хората разправят, че Нощта сама убила любимия си принц, не могла да понесе мисълта, че ще го загуби отново, че той може да бъде щастлив с друга жена. Синът на Деня бил добър крал. Макар загубеното око да загрозявало красивото му лице, всеки път, когато се погледнел в огледалото, той се усмихвал щастлив, защото бил достатъчно мъдър да знае, че понякога любовта оставя белези до края на живота. Но когато някой плачел, той трепвал и от здравото му око потичали сълзи. Защото бил достатъчно мъдър да знае, че той може да плаче само на половина, защото мракът в празната му очна орбита е част от него. И ще бъде - до края на живота му.

Търгът: обявяване на победителя

Published on June 25, 2008 in Стръв и куки. 2 Comments

Вече имаме победител!!! След малко ще го обявя. Първо да споделя резултатие от гласуването на журито. Може би още по-първо трябва да споделя, че журито беше доста взискателно, тъй като се състоеше от две дългогодишно обвързани брачни двойки. Едната от дамите някъде по средата на четенето и гласуването възкликна: “Боже, чувствам се много старомодна!”

Печели твърдение №15 (с 38 точки от възможни 40), което принадлежи на max.yz и гласи следното:
15. Имаш време за всичките си приятели и можеш да излизаш с тях, когато си поискаш без да искаш разрешение. Супер!!! Те обаче нямат време за теб защото са „обвързани”…

Максо, фанелката е твоя!!!

Искаш ли да благодариш???

За духовното развитие и необвързването или как едното става две: ІІ

Published on June 22, 2008 in Стръв и куки. 1 Comment

В ашрамското ежедневие имаше и една вечер на планирано забавление. Колкото и странно да звучи това беше точно така. Имаше нещо като песни и танци на народите. И всичко ми се струваше много в реда на нещата, докато за закриване на тържеството не помолиха съпруга на моята приятелка – същите онези, които се оказаха разделени от правилата в ашрама – да изпее нещо за закриване на планираното забавление. И той пя. Многая лета. Като екна онзи ми ти глас – нахлу направо в душата ми, костите ми изкънтяха, нещо в мен спря и се преобърна. И тогава в двора на гръцкия ашрам получих внезапно Ураново озарение (или пробуждане?) и за един кратък миг прозрях, че:
- моето място не е в ашрама, а у дома – при съпруга ми и при децата.
- в ашрама липсва нещо много, много важно, за да има там истинска хармония – а именно планетата на хармонията и красотата – Венера. Женското начало биваше изличавано в името на духовното развитие символизирано от обръснати глави, загърнати рамене и битов минимилизъм. Цветовете биваха сгъстени до бяло, жълто и охра (в зависимост от нивото на посвещение). Венера, управителката на брака и съюза между хората, беше умишлено пренебрегната (чрез разделянето на съпруг от съпругата си) в името на съюза между човека и Единното. На мен обаче без Венера този свят не ми харесва. Не мога да се чувствам единна ако някой ми отнеме богинята на любовта.

Много бързах да се прибера в къщи при моя съпруг, изпитвах много силна и неотложна нужда от любовта му, от прегръдките му. Но за зла беда в мое отсъствие нашата двойка се беше превърнала… не просто в тройка, а в някаква по-сложна конструкция – четворка, петорка… Докато мен ме нямало, докато съм се чудела и маела там, на далечната гръцка земя де е Венера, се оказа, че тя била (умножена) в моят собствен дом, в моето собствено легло. Излишно е да споменавам, че тази масова изневяра ме нарани и унижи до степен на усмъртяване. Лутах се като бясна еринея из осквернения си дом, перях чаршафи и ревях над прахосмукачката, която се пълнеше с руси коси (а моите са кестеняви). Така за мен двете станаха много, твърде много – сякаш някой счупи сватбените чаши. И аз пълзях на колене и се ровех из парчетата – това е мое, това не е мое, това е мое, това не е мое… Измина цяла вечност докато успея да слепя моите си парчетата и да стана цяла. Всъщност изминаха четири години. Четири е стабилно число. Като четирите елемента, четирите посоки на света, четирите крака на масата.

Духовното развитие от хоби, четене на духовна литература и посещения на йога групи се превърна за мен в мъчителна борба за цялост и оцеляване, в непоносима жажда за любов. Всяка нощ душата ми виеше като вълчица срещу кръглото лице на Луната. Винаги съм се чудела защо вълчицата вие срещу луната. Сега знам – моли се. Моли се на своята богиня, моли се да спре болката, да спре самотата, да спре смразяващата костите зима, да спре сушата, да спре глада. И дали Луната няма нужда от нейните молитви, както Бог нямал нужда от нашите?…

Вече съм цяла. Че и хармонична на всичко отгоре. Според теста ми за андрогинност притежавм 70% женски и 70% мъжки характеристики. В тяло на жена, разбира се. Женското си го запазих (обогатено с множество чанти, обувки, рокли и парфюми), защото без Венера… просто не мога. Цяла съм. Вече съм толкова цяла, че се чудя… мога ли отново да стана две. Мога ли отново да допусна човек в живота си, да бъдем двама, да делим, да споделяме, да се обичаме, да си вярваме, да се прегръщаме, де се целуваме. Мога ли? Все още нямам отговор на този въпрос. Все още не знам дали самодостатъчността и животът в Единица не е по-краткият път към Единността и Бог. И не е ли животът в двойка нещо като… последното препятствие преди тази Единност. Не е ли желанието ми да бъдем двама някакъв вид деволюция и егоизъм, предателство спрямо постигнатата Цялост. Или пък животът в двойка е изпит за това способни ли сме да слеем две души в едно, два живота в един…

Аз не браня тази своя цялост с крепостни стени и бойници. Не! Съхранявам я, доколкото мога. През тези четири години всяко мое отваряне към друг мъж по-скоро е нарушавало хармонията в мен, вместо да ме обогати с нещо по-различно от поредната болка, прикачена с кабърче към поредната бройка.

Миналата седмица бях на опера. Гледах Макбет - със съпруга на моята приятелка в главната роля. Онзи, чиято песен ме изстреля към дома и духовното ми извисяване. Гледах го и си мислех, че мъже като него – олицетворение на Императора от Таро – вече няма. Не само заради царствената осанка и мощното излъчване, ами заради способността му да бъде верен и лоялен към съпругата си, към семейството си, да се грижи с онази добродетелно-патриархална отдаденост, която закриля и пази жената.

Само дето моите мисли винаги упяват да ми скроят лош номер. И нахлуха в главата ми по средата на представлението – точно когато Макбет, изтощен от угризения, се строполи върху царския трон. Мислите ми казваха:
- Мъж като него дава любов, но не дава свобода.
Аз репликирах:
- Любовта е сигурност. Аз копнеех за сигурност. Имах нужда от мъж, който да е до мен, да ме обича и да ме закриля. Свободата ми горчеше.
Мислите отново ме опровергаха:
- Но сега ти дава крила.
Аз отговорих:
- Сободата ме направи самодостатъчна и… цинична.
Мислите ми се намусиха:
- Искаш да кажеш, че си продукт на обстоятелства?
Аз:
- А не съм ли? Ако имах избор щях ли да вия четири години като ранена вълчица?
Мислите (възмутено):
- Къде ти е смирението, Яна? Къде отиде плодът на четиригодишното ти духовно развитие?
Аз:
- Аз се молих. Молих го да не ме изоставя, да ме обича, да ме закриля. Ако бог е вътре във всеки от нас, значи съм се молила на едно мъжко божество, което няма нужда нито от молитвите ми, нито от любовта ми. Аз нямах избор. Нямах друг избор освен свободата си.
Мислите:
- Но я използваш не като затвор, а като камбана.
Аз:
- Яна, ти си луда. Гледай представлението и спри да мислиш.

Макбет умира прободен. Предсказанието се е сбъднало. Съдбата му е осъществена. Завеса. Ръкопляскания.

Аз:
- Хей, Съдба, дали случайно днес не ти е ден за преговори? Бих искала да заменя свободата си с любовта на Император и сигурността на семейно огнище.
Съдбата:
- Само ако ми отговориш правилно на въпроса кое е по-трудно: едното да стане две или двете да станат едно?
Аз:
- Ти пак се опитваш да ме изпързаляш. И двете са еднакво трудни!
Съдбата:
- Брееей, ти вярно си помъдряла. Ще взема да ти пратя един император.
Аз:
- Чакам го. И без номера! В твой интерес е да си спазиш обещанието.
Съдбата:
- Само да не плачеш после…
Аз:
- Ще поема този риск!
Съдбата (ръкопляска иронично):
- Както винаги! Яна - по-смела, отколкото мъдра!

Аз си замълчах. Какво пък… по сценарий съдбата винаги има последната дума.

За духовното развитие и необвързването или как едното става две: І

Published on June 22, 2008 in Стръв и куки. 0 Comments

Когато бях малка смятах, че хората се целуват само, когато се обичат. На първата ми среща с момче, с няколко години по-голямо от мен, скочих и избягах от пейката, на която се целувахме по точно тази причина. Имаше нещо странно в тази целувка – все едно момчето си беше намислило да ми изкърти зъбите и да използва езика си като лопата, за да ги изгребе и изхвърли. Пък аз бях малка – зъбите ми трябваха. И освен това не се обичахме.

Когато пораснах вече смятах, че аз съм тази, която може да се целува само с мъж, който обича (или който ме обича, а най-добре и двете условия да са налични). И че останалата част от света могат да си правят каквото си искат. Само дето мъжът, който смятах, че ме обича, и който със сигурност обичах толкова много, че му родих син – ами той въобще не искаше да се целуваме. Изглежда като пораснала жена бях направила компромис – няма целувки, има любов. Но когато се развих духовно… ооооо, тогава вече разбрах, че компромисите с тези неща не водят до нищо друго, освен до драми, трагедии, катарзиси, разводи, депресии, много, много сълзи и още по-ускорено духовно развитие.

Та ето как се случи всичко. Преди 4 години, когато бях по-млада с цели четири години, отколкото съм сега, се бях посветила съзнателно и целенасочено на духовното си развитие. Ходех на йога, слушах мъдростите, които се изливаха в големи количествата от устите на учителите, купувах си тонове книги с духовна литература и четях, четях, четях, а после мислех, мислех, мислех… И съответно стигах до два неизменни извода:
- финала на духовното развитие се състои в осъзнаване и сливане с Единността.
- аз бях много, много далеч от този момент, което силно ме притесняваше, защото вече имах подозрения, че този живот няма да ми стигне. Пък Луната ми в Овен е голяма бързачка и е по-добра в бързото бягане (предимно с препятствия), но не и в маратона, особено ако на финала ще се мре от изтощение.

В името на духовното си развитие отидох на семинар в един йогийски ашрам в Гърция. Нивата на екзалтация в българската група – особено сред онези, които като мен за първи път посещаваха подобно място – бяха изключително високи. Всичко ни се струваше много духовно и хармонично, до момента, в който ни строиха като войници, разпределиха ни мъже в отделни бараки, жени в отделни бараки, което раздели категорично едно приятелско семейство, забраниха ни да ядем по стаите, да правим секс (нямам представа защо духовността изключва секса) и да се обличаме прилично – никакви потници с презрамки и разголени рамене за жените!!! В банята нямаше топла вода, но нямаше и закачалки и сапунерки, защото тези неща били лукс, а в ашрама всичко е сведено само да най-необходимото. Не ме питайте как съм се къпала при този битов минимализъм и колко изобретателна трябваше да бъда, за да подредя дрехите, кърпата, сапунчето, шампоана и гъбката така, че да са ползваеми според предназначението им. Някои от групата се оплакваха, но аз не – аз бях там, за да се развивам духовно. В условията на ашрама това означаваше:
- ставане в 4:30 сутринта
- упражнения по йога
- закуска
- карма йога – сиреч работа, която включва белене на домати, миене на тоалетни, подреждане на килер, лепене на книги, метене на двор и др. дейности по поддръжката
- лекции
- обяд
- кратка почивка
- карма йога
- лекции
- вечеря
- и в 9:00 по леглата – желателно в мауна (ще рече мълчание). Това с мълчанието е трудно постижимо, ако съберете куп женоря на едно място, както всъщност ни бяха събрали.

По време на лекциите, както вече споменах, се изливаха потоци от мъдрост, а аз се опитвах като гъба да попия всичко, всяка думичка, защото престоят там си беше една седмица и край. Който се развил се развил, който не се развил – да продължава с опитите в градски условия. Трябва да си призная, че обожавах приказките, които свамиджи (гуруто в ашрама) и нейните помощници-учители разказваха. Готова съм да си призная, че някои неща нито ги бях чела някъде, нито ми бяха хрумвали и съответно ме поразяваха. Като например това, че Бог няма нужда от нашите молитви, а ние имаме нужда от тях (лекция по бхакти йога). Тогава не разсъждавах дали това е така или не, дали това, което казват тези по-мъдри от мен хора е така или не – някак си (в името на духовното си развитие) приемах всичко за чиста монета.

Един ден свамиджи ни разказа за някакъв голям мъдрец, на който подарили шест чаши от фин китайски порцелан, толкова изкусно изрисувани, че той ги ползвал само в най-редки случаи, защото изключително много държал на тях. Но не щеш ли в един от тези редки случаи непохватен гост изтървал и счупил едната чаша. Всички в стаята замръзнали, знаейки колко мъдрецът държи на чашите, и тръпнейки сега под каква ли форма ще се излее гнева му върху виновникът-смотаняк. Но мъдрецът само се усмихнал и възкликнал:
- Ето виждате ли как Едното става Много!

По-късният ми жизнен опит, за който ще прочетете в За духовното развитие и необвързването или как едното става две: ІІ сочи, че на практика Едното лесно става Много, Многото много трудно се превръща в Едно, Двете лесно стават Три, но Едното трудно се превръща в Две, което важи и за обратния процес: Двете трудно стават Едно.

Наддаването: приключване

Published on June 20, 2008 in Стръв и куки. 0 Comments

Както обещах на 20 юни приключваме с наддаванията. Резултатите ще бъдат обявени в понеделник - все пак уикендът ми трябва, за да намеря жури. Благодаря на всички участници Фланелката с надпис “По-добре мъртъв отколкото обвързан” очаква своя собственик!

Другата хубава новина е, че все пак намери се някой да гласува в проучването ми “Какви са мъжете около вас?” - справка в дясно - за опция четири: принцове. Това е прекрасно! Имаме нужда от принцове. Или може би… имаме дефицит. Ако пък е вярно това… опция четири имам предвид - то тогава дваж по-прекрасно! Можем да се опитаме да ги клонираме!

Ако пък успея да повярвам в преимуществата на необвързването… те принцовете ще започнат да си губят смисъла, включително и дилемата има ли ги или ги няма. Необвързаността, както и връзките могат да бъдат пристрастяващи. И не само могат - те СА пристрастяващи. Свободни ли сме да направим избора си?

Отклонение

Published on June 17, 2008 in Дочуто от сонара. 0 Comments

Мечтая да се сбъдна в дните
на някой, който много ме обича.
Да се събудя във живота му
не сътворена, а различна.

Безпаметна като тревата
осъмнала в криле на птици -
една неведома вселена
от топли слънчеви зеници.