Макар комплексност и комплексираност да са различни понятия, напоследък откривам все повече сходства между двете. Една добра българска дума, с която можем да заменим “комплексност” е усложняване. Но какъв е смисълът да опростявам и улеснявам нещата ако ще пиша за Нейно Величество Комплексността.
Това, което съм научила за комплексността от дългите години трудов стаж в корпоративна среда, е че възникването й е неизбежно. Там, където са намесени много хора, йерархични структури, организации, силози, процеси, възниква динамика, която има свой собствен интелект. Когато в една система има множество компоненти, които си влияят взаимно, а често и непредсказуемо, имате си работа с комплексността и нейните хиляди неизвестни. Може ли да се предвиди каква е посоката, в която се движи тази интелигентна автономна същонст, може ли да се направлява, как и от кого? С отговорите на тези въпроси се занимават системния анализ и системното мислене. Които пък могат да се приложат не само към корпорации, а и към други области на човешкото битие като семейството и роднинските връзки.
Шегата на страна, има и полезни неща, които човек може да си вземе от системното мислене. Така и така, целият свят е една огромна система и върви към непрестанно усложняване. Ето как може да разпознаете дали наистина проблемите, пред които сте изправени, могат да бъдат приписани на комплексността:
- Ако налице са голям брой взаимодействащи си елементи.
- Ако взаимодействията са нелинейни и минимални промени в един елемент могат да предизвикат непропорционално големи промени в други елементи или части на системата.
- Ако взаимодействията между елементите водят до динамика, в която решенията или промените възникват от обстоятелствата.
- Ако системата има история, която оказва влияние върху настоящето.
- Ако опитът от миналото не води до способност да се предвидят бъдещи развития, защото външните условия и системите непрекъснато се променят.
- Ако елементите на системата еволюират съвместно и необратимо.
Какво следва от всичко това? Много неща, със сигурност, най-важно сред които може би е, че никой никога не може да бъде сигурен какъв ще бъде крайния резултат от кое да е действие предприето от или във някой елемент на системата. Ето в тази неяснота се явява страничен ефект от естсественото функциониране на сложните системи.
Наблюдавам, обаче, че и обратното е вярно. Изкуственото създаване на комплексност в прости елементи или системи с цел предизвикване на неяснота, се използва масово като маркетинг подход. Забелязах го след като започнах да кликам в рекламите във Фейсбук.
Прости неща като коучинг програма или обучение се оказваха разгърнати в изключително дълги уеб страници с безброй булети, препоръки, отзиви, бутони, линкове, снимки, видео, графики… Такова скролиране падна докато до цената, която винаги се оказваше на края на безкрайната страница. За да прочета целия текст ще трябва да си взема половин ден отпуска. Сигурна съм, че никой не чете толкова много. Все пак проучванията показват средното време, което един потребител прекарва активно в една страница, а то не е никак дълго. Създавайки тази излишна комплексност, авторите на маркетинговия материал всъщност успяват да задържат уловената риба една или две идеи по-дълго на страницата си.
Свикнали да сме част от системи, ние възприемаме комплексността като синоним на солидност и стабилност. Свикнали сме да се чувстваме предимно малки и безпомощни пред успешните гурута, масивите информация и безликите или безлични йерархии, да капитулираме бързо пред перспективата някой друг (по-добър, по-компетентен и изобщо по-по-най) да се погрижи за нашето добро, защото очевидно знае как. Или просто защото вярваме, че нямаме избор. Проблемът е, че веднъж закачили се на въдицата на комплексността, откачане няма – все повече време и пари ще изчезват някъде там, в мъглата. Все повече съобщения ще получаваме, които ни убеждават, че имаме нужда от нещо и е добре да го научим веднага, защото другите са преди нас и ще ни изпреварят. Изкарали сте един курс? Ами следващото ниво? Ами другото, новото, модерното нещо? С него ще ви е по-добре. Без него ще изостанете, ще пропуснете. Може пък точно то да ни реши поблемите…
Има известен комфорт в това да вярваш, че някой друг знае кое е най-доброто за теб. И ще ти го осигури. Че всичко е бързо, лесно, точно – като чеклист. И докато скролирате този чеклист, в който ако се вгледате внимателно, ще забележите, че твърденията се повтарят или перифразират, най-накрая ще стигнете до цената, която ще платите. И дори да има конкретно измерение, смятам, че цената която плащаме за комплексността е комплексираност. Нашата собствена. Просто едната излиза от джоба, а другата от някоя ментално-емоционална системка, която ни е посадена в далечното минало, което е толкова далечно и толкова мъгляво, че направо се уморяваме от мисълта да тръгнем да го търсим.
Комплексността не ни прави по-съзнателни, по-аналитични, по-знаещи. Напротив. Прави ни по-несигурни, уморени, комплексирани, зависими и ограничени. Но пък както се разбрахме още в началото – неизбежна е. И в естествената си разновидност, и в индуцираната такава, все е неизбежна. То все едно да кажеш на жена, която си мечтае за по-голям бюст, че и така си е добре, както Господ я е създал. Ей на това точно няма да повярва.