Аз съм от поколението, наречено „изгубено“. Звучи тъжно и обречено. Ако не беше така, нямаше да се наложи да напиша цяла книга. Изгубени къде? В превода, в прехода между два строя, в желанията си да изградим по-добро бъдеще за децата си, в илюзиите си, че от грозни патенца може да се събудим като лебеди от „средна класа“. Изгубени някъде. Все едно къде. На място, което е забравено.
Думата „кариера“ и до днес ми звучи чуждо и кухо. Сякаш това не е за мен. Кариера предполага наличие на възможности. Когато стъпих на пазара на труда през 1996 година, възможности нямаше. Имаше криза. Имаше безработица. Имаше страх. Да си намеря работа беше достатъчно висока цел. Двадесет години по-късно работех в американска компания и ръководех екипи в България и Индия, летях до континенти, които никой мой роднина не беше посещавал. Чувствах, че успявам. С шефката ми разговаряхме за „моята кариера“. Точно така. Тази дума се появи в живота ми с известно закъснение. Аха да й придам смисъл и съдържание. Аха да повярвам, че имам възможности. И всичко приключи. Неочаквано и бързо. „Ти нямаш нищо“ – каза тя, след като ми отне възможността. И си тръгна. А с нея си тръгна и всичко, което бях постигнала. Изгуби се между колелата на корпоративната машина. Аз останах. Не свих платната, останах с работата и с екипа си. Смятах, че ако не отстъпя и проявя търпение и упорство, може пък да се намеря.
– Не е никак малко – би казал някой от вас. – Нали не си си загубила работата.
Ако сте си го помислили, значи сте част от поколението на изгубените. Ние сме диагноза. За нас да не си изгубиш работата е само по себе си постижение. Сякаш работата е петаче в скъсания ни джоб и може да се търкулне и да изчезне. Ей така, без да забележим, докато си ходим безгрижно по тротоара. Затова не можем да си позволим да сме безгрижни. Да зяпаме в облаците или да се припичаме на слънце със затворени очи. Пазим си петачето, зорко, на всяка цена. И си плащаме за дяволъка, скъпо и прескъпо.
Малко, недостатъчно, трудно. Това са думите, които начертаха картата на света на моето поколение. Напълно погрешна карта. Объркващо е да се събудиш един ден и да откриеш, че всичките ти проблеми произтичат не от малкото, а от МНОГОТО. От многото работа. От многото стрес. От многото отговорности. От много нови хора в екипа ти. От многото на брой проекти. От много и големи проблеми. В краткия отрязък от време, в който имах възможност и „кариера“, това МНОГО си имаше смисъл, съдържание, функция. Ала след това си беше вече тежко бреме. Хомот на врата.
Аз обаче съм от онези, силните жени, които не се отказват лесно. Амазонките, които не се огъват пред трудностите. Не се отказват току-така от отрочето си. А и как да се откажа от екип, който създадох, с любов… Моето собствено творение? Да не съм луда! Та аз обичам този екип, обичам тази работа. И както често се случва в приказките, героят – победен, уморен или изгубен – продължава напред на крилете на любовта си. До победата.
– Коя победа? – би попитал някой от вас.
На доброто над злото. На светлината над тъмнината. На любовта над бездушието.
– И после какво? – би се поинтересувал някой.
После светът ще е по-справедлив.
Вероятно вече сте се досетили, че не стана така. Защо ли? Защото това е история за любовта. Защото крилете на любовта често ни отнасят на странни и далечни места. Далеч от самите нас. И когато се огледаме, разбираме колко сме сами, и колко сме изгубени. А крилете, на които сме пристигнали, се валят, скършени в краката ни. И как ще се върнем обратно…
Та това е история за изгубената любов на един драматичен представител на изгубеното поколение. Тоест за мен – Яна.