ИЛИ – казано вкратце – как се появи романът “Яна Шарана”
Романите са истории, които като човеците, са започнали съществуването си в тайнство, скрито от външните погледи, и минава време преди да се родят под формата на роман. Започват от семенце, което поставено в почвата на подсъзнанието, започва да развива своя собствен живот. Така се появи и романът „Яна Шарана 2.0“ – от семенцето на едно неловко мълчание в една сива конферентна зала.
Неловкото мълчание е особен вид мълчание. Може да трае само няколко мига, но тежестта им е толкова голяма, толкова приземяваща, че в този незначителен отрязък от време могат да се случат много неща. Повратни неща.
Усмихнатата представителка на отдел Обучения към ЧР е като прожектор, който насочва и спира лъча си върху всеки един от нас. Как да не замръзнеш?! Ние – групата сериозни мениджъри – сме се събрали тук да бистрим стратегията на отдела, да решаваме съдбата на зациклилите проекти, да установим политически мир и съгласие между разпилените по света екипи. А тя ни пита от какво се страхуваме най-много. Тя. Нас. От кога ЧР започнаха да се интересуват от чувствата ни… Не, в никакъв случай няма да отговарям искрено на този въпрос. Тези прозрачни заигравки са за децата от детската градина. Най-сигурното нещо на света е, че никой не се интересува истински от какво го е страх другия. Най-малко пък дали истински го е страх. Взимам незабавно решение да отговоря последна, та ако ще това да отложи неловкото мълчание с още няколко мига.
Слава богу, колегите проговарят. С неловко кратки изречения и нервен смях. Останахме само две колежки – в двата противоположни края на залата, от два противоположни края на света. Погледнахме се в очите, и тя започна първа:
– Страх ме е да не загубя работата си, защото съм единствения източник на доходи за семейството ми.
Останах без въздух. Знаех, че това, което казва е вярно. Не очаквах точно тя да бъде открита, не и в такъв тип „загряваща“ мениджърска игра. И аз съм се страхувала от същото, но вече не. Вече не съм сама, а значи можех да си позволя друг страх. Чух се да казвам:
– Страх ме е, че може никога да не напиша друг роман.
Тогава не съм знаела, че от новата ми книга ме делят 4 години и едно море от страдание. Е, може би преувеличавам, не е било море, а широооока река, защото като се обърна назад, все още виждам другия бряг. Това с морските брегова май няма как да се случи. Разказвачът в мен, който не уважава никакви видове мълчание, се обажда:
– А може би си измисляш другия бряг, както и всички причинно-следствени връзки между онзи момент и написването на „Яна Шарана 2.0“.
– Дори да е така, — отговарям му – ще си кажа причините, защото вече не ме е страх.
Прочети откъс от романа: За изгубването