Вторник вечер е. А ми се иска да е петък. Вечеряла съм, но още съм гладна. Нагъвам пуканки пред екрана и още от сега знам, че сутрешният ми разговор с кантара ще протече ей така:
„НЕ! Не съм доволна, ти не ме обичаш! Можеше поне 100-200 грама да намалиш – за поощрение. “
Отговорът му, разбира се, ще е мълчание. Пука му на кантара, че съм на 50, тежа 72 + uкилограма и съм се наблъскала с пуканки и бяло вино. След вечеря (да не си помислите, че съм пропуснала вечерята). Бялото вино е по-нискокалорично от твърдия алкохол и въпреки това не мога да го сваля този 1 килограм и това си е!
Сряда сутринта разговорът ми с кантара протича точно както съм го предвидила. Единствено грамовете вървят повече към килограм. А той – кантара – си мълчи, дразнещо безразлично. Сритвам го под леглото, за да не ми напомня за себе си. След което идва решаващият момент или моментът за взимане на решения. Трудни сутрешни решения. Да правя гимнастика, докато си пия кафето? Или да се върна в леглото и да чета, докато си пия кафето?
Омръзнало ми е все аз да взимам решенията. Не може ли някой друг да реши вместо мен, поне веднъж, ей така – за разнообразие. От хола се чува ютията. По-точно, чува се как парата от ютията пуфти върху… Ами да, забравила съм да изгладя ризите на мъжа ми. И сега той сам се глади. Влизам на пръсти в хола, още съм по нощница. Опитвам се да разбера дали е сърдит задето му се е наложило да се глади сам. Надявам се ако е сърдит поне нощницата да ми стои достатъчно добре, че да ми прости. Той, обаче, е в настроение. Все още не е стигнал до офиса, все още не го е ядосал шефа му. Всичко е шест.
„Слънце! Дай на мен!“ – чуруликам с глас, от който струи вина като шампанско от току що отворена бутилка.
Аз, разбира се, съм толкова неотразима, че той тутакси се съгласява и ми предава оръдието на труда – ютията. Започвам да гладя. Взимането на решения отпада. И четенето и гимнастиката също отпадат. Гладя и си мисля, че откакто реших освен семеен и професионален живот да имам и творчески живот, в къщи цари истински хаос. И само аз го намирам за…творчески. Малко ми е трудно да преценя дали творческият хаос произтича от мен, или от тримата тийнейджъра, с които съжителствам под един покрив. Или от котарака, който ръси косми при всяко завъртане на опашката. Или пък защото без очилата си за работа на компютър не виждам добре дребните детайли, като трохи по пода или отпечатъци от пръсти по кухненските шкафове… А, пуканките ги виждам… (все още) и тази дето е паднала снощи под бюрото, след малко ще си я вдигна, ако не забравя…
Та така… чудех се значи, тинейджърите или котарака са виновни. Или и четиримата… Истината е, че от това да пазарувам, да готвя, да пера и евентуално да гладя, не ми остава много време за творчески живот. Онлайн пазаруването също отнема много време. Но аз все пак упорствам. Следвам съветите в една умна книга и редовно правя две неща:
– пиша две страници в дневника си всяка сутрин
– излизам със себе си на творческа среща
Само дето творческата среща обикновено е до супермаркета. Моето артистично Аз ми натяква: „Как може да си толкова скучна?! Водиш ме само до супера. И за да си измиеш съвестта ми купуваш сладолед или цветни моливи и после ми ги носиш в една торба със зарзавата. Това е абсурдна пародия на творческа среща?! Иде ми да се разбунтувам…“
Дневникът ми е по-кротък, като експресия. Той е единственото разумно нещо на различна от тийнейджърска възраст, с което общувам през деня у дома. Оплаквам му се, той ме слуша. И се съгласява. Задавам му въпроси. Като например: „А дали това, че нямам много големи мечти се дължи на творческия блокаж, който ме мъчи вече… кажи-речи половин век?“ И той отговаря. „Да, да, да… Толкова си блокирана, че ти е трудно да си помечтаеш за нещо по-голямо от нова рокля или гривна от Swarovski.” И аз: „Притеснено ми е, трябва да измисля по-голяма мечта.“ А той отново е съгласен: „Разбира се, какво ще кажеш да се преместим да живеем до морето, в малка сладка къщичка точно на плажа, да гледаме залезите, звездите, изгревите, да си правим дълги разходки по плажа и да пишем стихове под дебелата сянка на…“ А аз, обзета от паника: „Чакай, чакай, а тийнейджърите и котарака, и мъжа ми, те къде ще са…през това време…“
Тъжна работа, казвам ви, да се опитваш да съживиш творческия си живот, който на първо място никога не е бил кой знае колко жив. В ежедневието ми няма много време за творчество. Ето днес, например, е денят за пране. Събрали са се поне три перални. Купчините фланелки, гащи и чорапи e невъобразимо. Но най-лошото е, че чорапите изчезват по мистериозен начин – тук има един, ала другият липсва. Осиротяват, тъй да се каже. Стоят и чакат със седмици другарчето им да се намери, но това не се случва. Все едно имам пералня, която яде чорапи. Или тийнейджърите ги унищожават с… тийнейджърстването си. А може и котарака да ги крие. В нашето семейство чорапите, боксерките и панталоните са консуматив… А аз –домашна помощница с мераци за творчески живот. А от време на време и домашен детектив, който издирва изчезнали чорапи. Чудя се, как още съм нормална?! Може пък и да не съм.
Отчаяна съм, а е само… а, то станало сряда вечер… Въпреки че ми се иска да е петък. Петък е по-близо до сряда, отколкото вторник до петък. Поне на мен така ми се струва. Като творческа личност не съм много наясно с практични понятия като време и разстояние. Затова и до днес моята мъжка дружина ми напомня как веднъж в мола, след като съм изчезнала в някой от многобройните магазини и впоследствие съм издирила домочадието си по телефона, съм им заповядала: „Стойте там, аз съм по-близо до вас, отколкото вие до мен!“ Смяха ми се, защото нямат въображение, а аз имам. Аз съм единственият творец в този дом, при това малцинство (защото и котаракът е момче), а следователно – неразбрана.
Но да се върнем в реалността. Моята творческа реалност. В стаята отляво се чува Еминем, тинейджърът там рапира с пълно гърло. В стаята отдясно се чува кютек от компютърна игра и крясъци „Фак! Криндж! Ти си Криндж! Фак! Фак! Фак!“. Творческият хаос, който е единствения най-траен и видим елемент от моя творчески живот, се шири в 11те квадратни метра на спалнята, която е и спалня и работно място. Чашата от виното, купата от пуканките, снимки на тийнейджъри на различна възраст, цветните моливи (от супермаркета), касовите бележки от последните две-три седмици, тефтера за служебни бележки, очилата за работа пред компютър, нощницата, сешоара, дезодоранта, крема за ръце, маслото за брада (на мъжа ми е, аз още брада нямам)… Единствено не знам къде ми е телефона… Как успях да го загубя отново… Провиквам се:
„Слънце, може ли да ми звъннеш?“
Слънцето – мъжа ми, демек – не ме чува. Сложил си е слушалки и учи английски език с Розета Стоун. Ето, той поне има интелектуален живот. А аз… съжалявам, че ги изядох тези пуканки. Обаче за виното не съжалявам. Драматично ми е. Драма звучи като жанр, жанр звучи като… нещо творческо. Ура! Открих къде се крие творческото – на дъното на чашата от вино. Ще ида да си сипя още една… И ще вдигна наздравица със себе си. Ще пия за моят творчески живот!