Присетила съм се (от снощи)… какво стана с феминизма? Откакто Covid-19 се намърда сред нас, не съм чула никой да употребява тази дума по какъвто и да е повод. Преди да се изкуша и да обявя, че това е поредната конспирация, за която е виновна „Короната“, сметнах за здравословно да проверя интернет източниците: що е то феминизъм по български и има ли… той? Не! Има ли „тя“ почва у нас. Няма как феминизъм да е дума в мъжки род, или греша…
Бърза проверка в Google показa, че в България има два периода на развитие на феминизма:
- Възрожденски и докомунистически, за който може да се види хронология.
- Постокомунистически феминизъм, за който се твърди, че се гради под влиянието на Юлия Кръстева, живееща и работеща във Франция. Странна работа, излиза че е вносен или полу-вносен съвременния роден феминизъм.
Като родена във феминистичната празнота (между лета господни 44 и 89), силно се притесних от тази неяснота. Проучването ми бързо приключи и се видях принудена – отново, за пореден път – да се опра на собствения си опит. 20те години на 21 век още не са проходили, затова започвам със:
10 те на 21 век
Бях феминистка под прикритие. Тоест мениджър в ИТ компания. На първо място, там не оцеляваш ако не си феминистка, но не оцеляваш и ако много-много парадираш с това. Демек – двоен хват. Надявах се, че да се обличам елегантно е достатъчно, за да се изплъзна от стереотипа „жена от ИТ“. Уви – напълно неуспешно. Някъде към средата на десетилетието, получих поздравителна картичка от моя най-голям син. Поводът – моят 45ти рожден ден. Картичката — Rosie the Riveter (а в превод Роузи Нитовачката). Лозунгът на Роузи – Ние можем да го направим! Ние – жените? Или ние феминистките? Или ние работничките?… Почти ми се доплака. Аз всяка сутрин се гримирам, ходя с обувки на висок ток, а той да ми подари картичка с работничка в гащеризон. Не се разплаках, защото, разбира се, бях гримирана.
Друг повратен момент от това десетилетие беше решението ми да сключа брак. За втори път. Нещо, срещу което Ема Голдман би се възпротивила, независимо първи, втори или десети път. Държа да отбележа, че причините зад това решение бяха изцяло благородни. Децата ни – моето и на моят любим, а понастоящем съпруг – непрекъснато ни питаха дали имаме сключен брак. Ние неизменно отговаряхме: „Не, ние сме женени за банката, за поне 15 години.“ Момчетата ни гледаха с пълни с въпросителни очи. Ние също не разбирахме защо в училище трябва да им говорят за брак. Това продължи докато един ден моят син не се прибра изтощен от училище: „Цяла дъска изписах, за да обяснявам колко братя и сестри имам и от кой родител. Уморих се, а те така и не разбраха. Мисля, че аз също съм объркан. Братята на моя брат братя ли са и на доведения ми брат?“
За да сложим край на това страдание, аз и моят любим взехме нещата в свои ръце. Нашата независимост не бе толкова важна колкото психичното равновесие на децата ни, както и правото им сами да изберат някой ден дали да имат сключен граждански брак, и дали това е нещо хубаво или лошо. Може да установят, че е същото като да имаш ипотечен кредит в някоя банка, но това ще си е тяхно…установяване.
Една история разказва как Ема Голдман, след като бурно танцувала по време на феминистко-активистко събитие, била помолена от своите съмишленици да укроти малко своята танцова експресия, защото току виж някой решил, че феминизма е забавление. Да не мислите, че й мигнало окото на Ема?! Не, ни най-малко! Тя им отговорила: „Ако не мога да танцувам, няма да съм част от вашата революция.“ Аз имах само един съмишленик – моят любим. Казах му: „Ако не танцуваш с мен на сватбата, ще плача, ще се сърдя и ще се тръшкам. Обаче няма да се разведа, защото апартамента е общ, ипотеката не е платена, и едното дете си е само твое, та няма да имам никакви права да го виждам, защото вторите майки имат само задължения, но не и права.“ Танцувахме, разбира се. Моят любим, а понастоящем съпруг, подкрепя феминизма. Или по-вероятно мен.
За да изразя своята революционна нагласа, си купих къса булчинска рокля. Над коляното. Е, мааалко над коляното. А след като положихме подписите си в общината, под възторжените погледи на всичките ни синове, се преоблякох в гащеризон. Бял, романтичен, елегантен. Все пак с този гащеризон на сватбеното ми тържество се промъкна и призрака на оправната Роузи. Един добър приятел, докато ме поздравяваше за смяната на социалния ми статус, ми каза с усмивка широка като Босфора: „Ванче, дори и омъжена, ти си оставаш феминистка, защото така си родена.“ Ти да видиш… А аз само си мислех, че харесвам Ема Голдман, защото смесва танци и революция в едно изречение. От там насетне харесвам и себе си, защото смесвам брак и феминизъм – в един живот.
Нулевите години на 21 век
Наистина бяха нулеви. Често занулявах заплатата. Надеждите. Отглеждах сама двамата си сина и се чудех да се гордея ли с етикета „самотна майка, която се справя страхотно“ или да седна да се тръшна истински драматично и да спра да се справям чак толкова страхотно, че да може някой мъж да се престраши да бъде с мен. Написах първия си роман, в опит да зануля една банално невъзможна любовна истерия и патетичната си вражда с мъжете от зодия Риби. Между другото написах имейл на въпросната Елизабет Костова, за да споделя с нея феминисткото си творчество, но тя, разбира се, не ми отговори. Вярвам, че е била заета да дефинира български феминизъм отвъд френската гео-културна граница.
С големият ми син гледахме всеки епизод от „Отчаяни съпруги“. Трябваше да чакаме да пуснат нов епизод, защото тогава нямаше стрийминг. Мечтаех си да съм кучка като Бри Ван Де Камп или повърхностна и вятърничава като Габриел. Притеснявах се, че съм смотана и романтична като Сюзън, а накрая – към днешна дата – се оказах в ролята на многодетна майка като Линет Скаво. Голям шегаджия е този, който ни гледа отгоре…
Имаше и момент, в който реших да се влюбя в Саид от „Изгубени“. Стори ми се доста по-романтично от това да гледам всички сезони на сериала, напразно надявайки се да разбера кои са тези Другите. Стори ми се и практично, тъй като Навийн Андрюс (актьорът, който играе ролята на Саид в „Изгубени“ е роден под скучния зодиакален знак Козирог. Плаках, пих вино и писах стихове с приятелки. Написаните под влияние на алкохола бяха смешни. Написаните в трезво състояние – сърцераздирателни.
По един решително-феминистичен начин, аз се борех ЗА свобода от емоционалната зависимост от неподходящи връзки. Само дето понякога борбата ми изглеждаше като повече ПРОТИВ патриархалните ценности, които обезценяват жените. Надявах се, когато срещна подходящ мъж, който не е зодия Риби, да го разпозная. Слава богу, в самия край на нулевата година, той – моят любим – разпозна мен. Няколко пъти го питах сигурен ли е? Той няколко пъти отговори – да, всичко, за което си мечтаел е семейство. Казах си, че или е луд или наистина знае какво иска. Оказа се второто. Оказа се, че всичките ми тревоги, тръшкания, МъжоРибоМразство, драми, мелодрами и психодрами, са били с нулева стойност. За мен започна нова Ера. Която може да бъде описана с думите на Линет от „Отчаяни съпруги“: „Представи си свят, в който тоалетните чинии никога не са вдигнати! Сега е момента да запретнем ръкави и да ги свалим.“ Все пак ние феминистките, ние жените, и ние жените, които работим, трябва да има от какво да се оплакваме.
90те на миналия век
Времето на прехода, объркването, протестите, студентството, развода, загубите, моите лични тъмни векове с една единствена светлина – моят първороден син. Да, същият, който след това ми подари картичката с Роузи Нитовачката. Неговото детство беше красиво и невинно – каквото трябва да е детството на всички деца, нехаещо за хаоса в живота на техните родители, за купонната система, за икономическата криза, за безработицата, безпаричието и безнадеждността.
Той ми подари всички „Лунаци“ на небето. И по някакъв начин те бяха достатъчни. Харесваше „Красавицата и звяра“ на Дисни, клиповете на ZZ Top и „Ромео и Жулиета“ с Леонардо ди Каприо. Един ден дойде и ме попита: „А може ли Лео да ми бъде баща?“ „Мне, няма как.“ – обясних му. Той ревна с цяло гърло: „Ама той разбира ли български?“ „Мне, надали знае къде е България.“ Порой от сълзи: „Ама аз искаааам, искаааам, искаааам Лео да ми е баща.“ Обмислих набързо перспективата и преди да изпадна в замечтаност, му съобщих: „И аз искам!“ Поплакахме си. Лео все още е ерген, аз съм отдавна омъжена. Нямали сме шанс аз и Лео. Нямал е шанс и феминизма. Тогава бяхме заети с оцеляване, къде ти време за свободни разсъждения дали патриархата е потискал жените и дали другарките, които за една нощ станаха госпожи и госпожици, имат повече права след 10ти ноември отколкото преди това.
80те на миналия век
Робинята Изаура. С този сериал феминизма влезе в нашия скромен патриархален социалистически дом. Дори и с крехка момичешка психика, нямаше как да не направя сравнение между живота на майка ми и баба ми, и робството. Моята крехка момичешка психика силно се разбунтува. Никой така и не разбра, че не се научих да чистя и готвя от страх, че това ще ми отнеме свободата и ще ме превърне в робиня.
70те на миналия век
Ще ги обобщя така: живеех, за да чета приказки. В приказките винаги има принцеси, и принцесите винаги ги намира принц. Или някой хубавец, който може да е малко глупав или беден, но след това става Принцът на Принцесата. И всичко завършва с „три дни всички яли, пили и се веселили“. Още тогава си знаех, че това с приказките, не е реалността. Аз все пак носех очила, приличах на зубър и в училище ми казваха „зубър“. Дори нямах желание да ги поправям, че за момиче трябва да се ползва женски род, тоест „зубърка“ е по-правилно от „зубър“.
50 години след 1970
Нося очила и продължавам да ходя на училище. Набива се на очи, дори на такива, които гледат през диоптрични стъкла, че животът е един кръговрат. Само дето с това завъртане във времето, което направих, така и не намерих отговор на въпроса за феминизма: „що е то феминизъм по български и има ли почва у нас?“. Ще е много иронично да съм феминистка, а да няма феминизъм. То е като да си поет в свят, в който вече никой не чете поезия или още по-лошо. В свят, в който никой не разбира поезията, защото е спрял да чува чувствата си.
Замислям се и решавам, че много ми се иска Covid-19 да е виновен за това затишие. Надявам се това затишие, това замръзване, това забравяне, да не е нищо повече от една конспирация, която цели да използва несгодите от противоепидемичните мерки, за да обясни на жените, че тяхното място е до печката и пералнята, а лаптопа и Zoom са просто поредния електроуред и поредното занимание, което изисква нашето време, внимание и отдаденост. Точно сега на мен лично ми е много важно да съм позитивен пример за феминистка – вече не заради мен самата или заради синовете ми, а защото синовете ми имат приятелки и смятам, че тези прекрасни човешки създания — те просто трябва да имат повече свобода и повече достойнство отколкото предишните поколения отрудени, потиснати, самопожертвали се жени. Инак на каква промяна можем да се надяваме? И как изобщо ще се случи промяна?
Започва да ми става наистина тревожно от толкова много въпроси без отговор. Започвам да се чувствам като несигурно човешко същество, което има нужда от валидация. И аз питам моят любим, а понастоящем и съпруг:
– Скъпи, според теб аз феминистка ли съм?
– Ни най малко. – отговаря той.
– Че защо? – учудена съм, защото той винаги ме е подкрепял и винаги ми е давал свобода да правя каквото си искам и да го слушам само толкова, колкото мога. Дълга пауза – той си чете и си пуши и дори не ме поглежда, толкова е вглъбен. Сякаш моите терзания са маловажни. Точно да се разбунтувам и отговорът идва.
– Защото най-накрая се намери мъж, който да ти стъпи на врата.
Изтръпвам. Дано не си мисли, че този мъж е той, защото тогава сериозно ще го загазим – и той, а и брака ни.
– И кой е този мъж? – ръцете ми вече са на буква „Ф“.
– Котарака. Като каже „мяу“ и ти скачаш. И буквално ти се качва на главата – онзи ден и в срещата с твоята шефка по Zoom. Аз не мога да вляза в спалнята да се преоблека, защото си в срещи, а той си размята опашката пред камерата.
– Той казва „мяу“ когато е гладен. А аз трябва да го нахраня.
– А кой му казва „мамин Тигър“?
Аз.
И ще продължавам да го наричам така. Не я искам тази революция (състояла се или не) ако не мога да си лигавя котарака.