За мен по-трудно от взимането на решения е само невзимането на такива. Разбирайте – да чакам някой друг да вземе решение, а този друг да се чуди и мае, за мен е равносилно на китайско мъчение. Все пак аз съм толерантна (колкото мога) и с нечовешки усилия на волята си се уча да се сдържам, да оставям пространство за другите… И понеже работя от вкъщи, мога да се сдържам само в работно време. Защото тогава съм или заета или уморена или изнервена, че трябва да пера, простирам и готвя в обедната си „почивка“. Ала по време на отпуск положението с невзимането на решения става нетърпимо!
По време на отпуск, семейна почивка или пътуване, възникват нечувани колебания около много прости неща:
– в колко часа ще закусваме
– какво ще закусваме
– какво ще яде незакусилия, когато огладнее по-късно
– кога би било това „по-късно“
– в колко часа ще идем на плаж
– колко часа ще стоим на плажа
– може ли и днес да не ходя на плаж (да, остани си бял, на спуснати пердета, вампир такъв!)
– ще пием коктейли или ще ядем сладолед
– не е ли по-добре да пием бира
– трябва ли да му позволяваме да пие 5-та Кока Кола за деня
– къде ще вечеряме
– ако някои са обядвали, а други не, точно колко от нас ще са гладни и кога
– а ще иска ли някой да дойде с мен на разходка до онзи плаж
– по кой път да тръгнем
Аз съм бивш мениджър, с дългогодишен опит, но това очевидно не ми е помогнало да съм успешна в менажирането на голямо шумно семейство от крайни индивидуалисти, всеки от които с индивидуален дневен и хранителен режим. Реших, че може би е време да понауча това-онова от Политиката. Напоследък гласувам по-често от обикновено, и тъй като съм отговорен човек, проследявам как се развива моя Избор като редовно следя новините. За да направя информиран избор и при следващото гласуване.
Отрицателно мотивирана от същите тези новини, реших да се самообявя за Председателка на Семейната Партийна Група (СПГ) и да иззема отговорността (и ветото) върху всички бъдещи решения. За мое огромно учудване никой не се възпротиви. От жегата или от това, че всички от СПГ бяха уморени от ежедневните усилия да измислят решения всеки ден… Или да отговарят на въпросите ми… С други думи, да стана Председателка се оказа къде-къде по-лесно от това да получа повишение след 10 години работа.
В началото всичко потръгна много добре. Нещата започнаха да се получават по-гладко. Приемаха авторитета ми. Понякога изразяваха несъгласие, но след като им напомнех, че аз съм Председателката и да слушат внимателно, защото няма да повтарям взетото решение, се стигаше до мирно или полу-мирно съгласие. Държа да отбележа, че не съм наказала никого с извънредни мерки за неотклонение от моите Председателски директиви. Защото съм добра.
В критичните моменти на по-сериозна опозиция, когато някой искаше да оспори мое решение, им напомнях, че все още не сме гласували решение как точно ще взимаме решения. И като нямаме система, която да гарантира, че решенията ще се взимат по един и същи начин всеки един път, Председателката какво да направи… А като нямаме „пълен кворум“, за да определим колко точно е „достатъчен кворум“ за взимане на решения, Председателката какво да направи… Тя какво е виновна, че някой все още спи, заключил се е от един час в банята, или довършва гледането на поредната серия от поредния сериал… Какво друго би могла да направи Председателката, освен да вземе еднолично решение в полза на всички… А ако някой посмее да подложи на съмнение чистосърдечната способност на Председателката да ЗНАЕ какво е от полза и за добруването за всички от СПГ, такъв поглед му мятам, че започва да се съмнява в какво се е съмнявал.
С други думи, аз се оказах една много ефективна Председателка, което не трябваше да учудва никого, защото бях и много ефективен мениджър. Само дето на третия ден се уморих. Неистово се уморих от това неспирно взимане на решения, от това обсъждане, от това преодоляване на съпротиви… Уморих се и от това, че дори СПГ да следваха решенията ми повечето пъти или през повечето време, винаги имаше някой недоволен, нещастен, тъжногледащ, мрънкащ или натякващ.
Започнаха да ми се прокрадват мисли в главата… дали пък да не се откажа… Не си бях представяла Председателстването по този начин… Не ми носеше удовлетворение и не се чувствах щастлива. Можех и със затворени очи да видя, че никой от СПГ не е щастлив. Да знам, че не всички могат да бъдат щастливи по едно и също време, но аурата на напрежение около партийната група бая се сгъсти… Аз на почивка ли съм тръгнала, или какво?!
Смело заявих, че съм готова да се откажа. Те се спогледаха… Това беше денят на Завръщане от Почивката – тоест, чакаше ни много път, много мрънкане, много въпроси, много решения… И отказаха. Направо се възмутих от тяхната способност да са всеобщо солидарни срещу моето най-важно решение. И да не мислите, че си замълчах?! Не! Излях си душата, а те ми обясниха, че всъщност ние не сме взели решение как да взимаме решения в СПГ, затова няма как да гласуваме нов Председател.
Примирих се, признавам си. Унило и без ентусиазъм. Предстоеше тежък ден, дълго пътуване, с всички там мурафети – сещате се – на кой кога му се пишка, кой кога огладнял, ожаднял, на кой му станало топло, на кой му духал климатика, на кой му станало лошо, защото на задната седалка друса… Но издържах, защото съм професионалист! Отбелязвах си наум намаляващите числа от зелените табелки на магистрала „Тракия“ – знаете ги, дето са на всеки километър. На 23-тия километър от София в автомобила ни се настани една хармония, една тишина. И се зарадвах, че съм се справила, че съм взела геройски всички решения за решаване, и те най-накрая са свършили. От щастие съм задрямала. А когато се събудих, на 19-тия километър, моят съпруг (шофьорът) ми се усмихна и ме уведоми, че докато съм спала, той е станал Председател на СПГ.
Е то така наготово… всеки знае!