Персефона през погледа на ретроградна Венера в Козирог (или обратното)

Когато някоя лична планета стане ретроградна там горе, обичам да си припомням, че ретроградното движение е оптична илюзия. Планетата всъщност си върви напред както винаги го е правила, но от наша земна гледна точка изглежда, че се забавя, спира и след това потегля назад. Забързаното ежедневие, планираното припряно ежедневие също е илюзия. Ретроградната планета ми напомня, че е време да спра и да се вгледам по-внимателно.


Венера стана ретроградна на 19ти декември 2021, по средата между 26тия и 27мия градус на Козирог. Освен, че това е знака, в който се подвизава моята лична рождена Венера (което е много сериозен повод за саморевизия), Козирог е мястото, на което преди две години се срещнаха Сатурн и Плутон, в самото начало на пандемията. След това към тях се присъедини Юпитер и в типичния за него бляскав стил придаде мащабност на цялото явление. Но после и двамата със Сатурн се ометоха от Козирог и там остана само Плутон. Посещаван от време на време от бързите планети. С него ще се срещне Венера в ретроградното си движение. Питам се каква ли история искат да ни разкажат тези двама небесни герои…


Когато става въпрос за истории и събития по време на ретроградност, това с огромна сигурност означава, че нещо от миналото може да се повтори. Венера е лична планета и отговаря за взаимоотношенията, ценностите (материални и нематериални), предпочитанията, естетиката, изкуствата. Та какво може да очакваме от нея? Я скелета на някоя стара връзка ще изтрака в гардероба, я някой аспект от физическата реалност свързан с пари, храна, красота ще почука отново на вратата. Да, при това ретроградие може да изпитаме малко повече болка или съжаление по миналото, не защото Венера обича да страда – напротив. Тя обича да се забавлява и да си угажда. Но нека не забравяме, че Плутон все още е там и я причаква да я потопи в неговото си царство, което е хаотично, травматично и драматично.


Всъщност нещата от миналото и старите истории не се връщат, за да ни накажат или да ни натрият самоуверения нос. Да, често имат точно този ефект, но всъщност се връщат защото са стари, а ние не сме ги пуснали да си отидат. Ако питате мен, писнало им е да се връщат, но докато не ги пренапишем… все ще е така.
До скоро смятах, че приказките и митовете са сюжети, в които от време на време се припознаваме. Понеже са стари, сътворени от една колективна анонимна мъдрост, оцелели стотици години, за да стигнат до нас. Понеже техните послания са винаги актуални и един умен психологически анализ веднага ни изправя пред вътрешната реалност, пред сцената от живота ни, в която сме избрали да играем ролята на някой приказен или митичен герой. Съзнателно или не. Аз например несъзнателно играех малката русалка във всичките си връзки, докато не ми писна. Нямах идея как да изляза от роля – то това не е някаква си там епизодична пиеса, ами целият ми живот. Написах „Пима от тигана“ в един доста отчаян опит да кажа „НЕ!“ и на сценария и на жанра, и на мъжете Риби. Но за русалката ми дожаля. Тя пък какво е виновна, казах си, и й връчих ножа да си го държи. За всеки случай, може да й потрябва. Новите русалки може и да убият някой-друг принц (ако се наложи). Години по-късно полу-съзнателно играех руска ролетка с роли като Сизиф, Прометей, храбрия оловен войник, Херкулес. И от това ми писна. Наложи се да напиша нов роман.


И на базата на този мой скромен писателски опит, смея да твърдя, че приказките и митовете вече не са актуални. Трябва да се пренапишат. Няма такова нещо като запазване на традицията. Нека старите митове и приказки си седят в книгите, нека си ги четем. Ама имаме нужда от нови митове и приказки, от нови герои, с които да се идентифицираме (защото това е неизбежно), имаме нужда от нови герои, в които да припознаем и копнежите си и житейските си несгоди, че и победите си. А защо не и глупостите.


Струва ми се, че моите революционни наклонности силно се задълбочиха откакто Уран влезе в знака на Асцендента ми – Телец, управляван от Венера. Та нищо от разсъжденията, които следват не са прочетени или намерени в книгите. Всичко си е мой прочит на една ретроградна Венера в Козирог и срещата й с Плутон. Даже не е толкова прочит, а слушане.


За мен този ретрограден цикъл на Венера и нейния троен съвпад с Плутон е свързан с мита за Деметра и похищението на Персефона от Хадес. Скръбта на богинята е опустошителна – земята се превръща в пустиня, животът изчезва. Козирог е земен знак, на скритото изобилие, което расте невидимо за очите, във влажната прегръдка на земята. Какви семенца сме посадили? Даваме ли си сметка… Струва ми се, че пандемията и климатичните промени придобиват митичните измерения на една гневна и ранена богиня-майка, която не просто има силата да спре да поддържа живота – тя отказва да го прави докато не получи обратно дъщеря си. Властна майка е тази Деметра… И умее да поставя ултиматуми, признавам й го. Има ли връзка между ретроградната Венера и “завръщането” на пандемичната обстановка? Според мен да, но пък има го и това, че тръгне ли човек да търси връзки, ще намери. И под вола теле ще намери ако му се наложи.


Но не за това пиша. А за да ви поканя да погледнем погледнем на събитията в мита през очите на Персефона. Тъй като е добра дъщеря, очаква се тя да страда за своята майка и за своя безгрижен живот там горе. Ала има една приказка, астролозите често я използваме – „Каквото горе, такова и долу.“ Колко често нашите проблемни тежки връзки са предопределени от проблемните тежки взаимоотношения с някой от родителите ни? Натрапеният съпруг тук долу е не по-малко властен от майка й на Персефона там горе. Персефона е в класическа ситуация „между чука и наковалнята“, между живота и смъртта. Нито напълно жива, нито напълно мъртва. И така минава едно известно време в игри на власт между тези две божества. Твърде вероятно е живота на много от нас да минава при точно такива обстоятелства.


Митът все пак завършва щастливо с добре известния на всички компромис: половината от годината Персефона ще прекарва с майка си (пролетта и лятото), а другата половина със съпруга си (есента и зимата). Сезонността и цикличността на живота носят някакво успокоение и надежда. Някакъв спомен за нормалност. Спускането долу ще бъде последвано от изкачване нагоре. Студа и мрака ще бъдат заменени от светлината и топлината на слънчевите лъчи.

Но нещо ми липсва в тази история и то е глождещия въпрос а какво е искала Персефона за себе си? И дали въобще някой се е сетил да я попита? Дали, когато е при майка си тя не копнее по своя съпруг, а когато е при него дали й се иска да бъде отново в сигурността на майчината прегръдка? И така разкъсана между два свята, между две властни божества, дали има пространството и подкрепата да разбере коя е, какво обича и какво иска за себе си? Чувства ли се обичана? Дали съжалява, че е изяла няколко зърна от нар под земята? Дали изпълнява задълженията си на царица в подземното царство, защото й харесват или защото иска да е добра съпруга? Дали майката, която я чака горе е различна от майката, която й липсва там долу? Дали се е превърнала в разменна монета в една игра на любов и власт? И колко опасно близо могат да са наистина любовта и властта?

В историята на Персефона днес виждам отразено творческото начало като разменна монета. Женското творческо начало – онова, което зачева, ражда и отглежда. Животът и смъртта в техните митични измерения поддържат баланса си чрез този обмен. Растенията и животните са напаснали своите жизнени цикли спрямо сезоните. Че как иначе ще оцелеят. Но какво се е случило с нас, човеците?! Освен сезонните почивки и смяната на гардероба, какво в моето женско творческо начало празнува цикличността на природата? Какво поддържа баланса в моя живот? За какво разменям енергията на моето творческо начало? И ако в момента в живота ми няма баланс, за какво съм го разменила и в какво съм инвестирала творческия си импулс? Струвало ли си е?

Това са въпросите, които ми задава ретроградна Венера в Козирог. И не бързам с отговорите, ама никак.