Отивах към премиерата на романа „Clair de lune“ на Жюстин Томс – пеша покрай канала на бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“. Денят приятен, пролетен, пък и вълнуващо ми беше – обичам романите, а Жюстин беше една от първите, които прочетоха и отразиха моята „Яна Шарана 2.0“. За което винаги ще бъда признателна и благодарна.
Когато пишем истории, поезия или романи, първо пишем за най-важния читател – за себе си. Имаме какво да си кажем, имаме какво да разберем, да открием, да осветлим. Процесът прилича на тъмното пашкулче на какавидата преди да се превърне в пеперуда. Споделянето на написаното идва на един по-късен етап. Романите, противно на широко разпространените схващания, не са плод на смес от богато въображение и вдъхновение. Вярвам дори най-фантастичния роман е започнал не от къде да е, а от тялото на този първи най-важен читател – Автора, Писателя, Поета. Всички тези думи са красиви.
Та от къде идват историите? Това, което носим в себе си, в клетките, в ДНК на клетките ни, то създава историите. Някаква част от цялата вселена от информация и съзнание, което представлява човешкото същество, ведно с личните, родовите и колективните спомени, достига до съзнанието на Автора. И някаква друга малка част от тази информация бива претворена в текст. В дар. Отвъд това лирично отклонение, вървя си аз по булеварда и забелязвам ей този надпис – грозновато надраскан на стената на една кооперация:
Разпознавам ги, разбира се. Това са думи на френския теолог и философ Пиер Теяр дьо Шардон. Тези думи са вписани като Принцип #4 от 33те принципа на духовната психология преподавана от Рон и Мери Хълник в основания от тях Университет на Санта Моника. Кой ли е избрал да напише точно тези думи на точно тази стена? И какво общо имат с романа, на чиято премиера отивам?
Това за „общото“ надявам се да е ясно – всичко е свързано, всички сме свързани, времето е поток, в който плуваме и случайностите в моя свят се наричат „синхроничности“, които като стрелката на компас показват Истинския Север. И за да не увъртам повече, ще кажа само че „общото“ с историята на Тина, главната героиян на романа „Clair de lune“, е… повече от много.
Този роман е красива история, която докосва едни дълбоки струни. Сигурна съм за някои тези струни са близо до лична болка, до държаната на скрито и тайно травма. Прочетох романа на един дъх, за една вечер. Но ми отне седмици да се реша да седна и да напиша нещо – не анализ, а преживяването от историята.
Събитията, които видях през погледа на Тина звучат познато. Войната сама по себе си е достатъчно ужасяващо събитие, което отнема от Тина неща, които днес приемаме за даденост: мечтите ни, сигурността да имаш храна на масата, изкуството и културата, красивите вещи, с които са свързани скъпи спомени. Войната отнема от Тина твърде много, с няколко резки замаха. Но по-ужасяваща от войната е след-военната действителност, за която също сме чували, но някак… пропуснали са го в уроците по история. Тази действителност или ни е била представена абстрактно, или хората, които са се опитали да разкажат за нея са били посъветвани да си мълчат, защото историите са неудобни. Да, на този свят има два вида истории: удобни и неудобни. Историята на Тина е от вторите. Неудобно ми стана, че съм човек, от същата раса и националност като надзорниците в трудовия лагер. А лозунгът познат от пионерската фаза на моето детство „Човек – това звучи гордо“, който натрапчиво и оглушително присъства в действителността на Тина зад оградата на лагера, се превръща своята противоположност. В най-голямата лъжа на времето и мястото, което тя и другите жени обитават.
С всяка загуба, с всяка травма, която преживява, Тина сякаш се свива, изчезва пред очите ми. Все повече от това, което я определя като момичето, което започва историята, като жената зад пианото, като съпругата, майката – все повече от нейната идентичност бива заличена. И това заличаване не е доброволно, няма безсмислена борба – има геройско приемане. Макар „геройско“ да е дума, която отдавна звучи в най-добрия случай като клише, а в по-лошия като лъжа. Въпреки ненужно жестоките събития и загубите, Тина става все по-прозрачна и по-…всеприсъстваща. Не мога да намеря по-добра дума, с която да опиша тази трансформация. Нейният глас се превръща в гласа на всички жени в този лагер, на всички жени ограбени от мечти и идентичност, насилени и унизени, в гласа на Времето и на Земята. Земята като каменна кариера, която макар и ежедневно ранявана и изличавана от кирките и лопатите, е единствената, която предлага утеха, закрила и нормалност. Скалите – свикнали сме да звучат като метафора на студенина – са в потресаващ контраст с онова, което сме научени да наричаме човешко. На фона на ежедневието на трудовия лагер, любовта на жените една към друга, приятелството, топлотата, силата да се изправят след като си блъснали в прахта, смелостта да се защитят – всичко това е НЕчовешко. Няма как в един и същи свят, в едно и също време, на едно и също място да съществуват и добротата и зверството. Добротата е ангелска, божествена и идва от друг свят, от душата. Добротата в света на Тина не носи социална маска, няма план и не търси признание или отклик.
Аз преживях историята на Тина като музика за красота и светлина. Усетих – с цялото си тяло – какво е да си светлина в човешки мрак. Страшно, самотно и в същото време – тържествуващо и прославящо най-вечното и най-великото. Любовта. Има я и тъгата, разбира се, има я и тревогата, защото съвсем близо до нас има нова война. И си мисля, че този объркан свят има смисъл само и единствено ако сме духовни същества, които преживяват човешкото. И си спомням за поемата на Тик Нат Хан “Назови ме с истинските ми имена”. И се плясвам по челото, защото точно така – като музика, като поезия, като вечност, така звучи и създадената от Жюстин Тина.
Не ми казвай, че утре заминавам — дори и днес, аз все още пристигам.
Погледни навътре: всяка секунда, в която пристигам, за да бъда цветната пъпка на пролетен колн, за да бъда малкото птиче с още крехки криле, което се учи да пее в своето ново гнездо, за да бъда гъсеницата в сърцето на цветето, за да бъда скъпоценния камък скрит в парчето скала.
Аз все още пристигам, за да се смея и за да плача, за да се страхувам и за да се надявам. Ритъмът на моето сърце са раждането и смъртта на всичко живо.
Аз съм еднодневката, която се ражда на повърхността на реката. Аз съм и птицата, която се спуска, за да погълне еднодневката.
Аз съм жабата, която плува щастливо в прозрачната езерна вода. Аз съм и водната змия, която безмълво изяжда жабата.
Аз съм детето в Уганда, кожа и кости, краката ми – тънки като бамбукови пръчки. Аз съм и търговецът, който продава смъртоносни оръжия на Уганда.
Аз съм 12-годишно момиче, бегълка на малка лодка, която се хвърля в океана след като морски пират я е изнасилил.
Аз съм също и пиратът, а сърцето ми все още не е способно да вижда и да обича.
Аз съм член на политбюро, с много власт в ръцете си. Аз съм и мъжът, който е заставен да плаща “кръвния дълг” към своя народ, обречен на бавна смърт в трудов лагер.
Моята радост е като Пролетта, толкова топла, че кара цветята да цъфтят по цялата Земя. Моята болка е като река от сълзи, толкова обширна, че запълва и четирите океана.
Моля те назови ме с истинските ми имена, за да мога да едновременно да чуя всички мои викове и смях, за да мога да видя, че моята радост и моята болка са едно.
Моля те назови ме с истинските ми имена, за да мога да се пробудя и вратата на сърцето ми да остане отворена, вратата на състраданието.
Време е да започнем да наричаме нещата с истинките им имена. Да си актуализираме речника. Да превържем ранените думи. Време е да се събудим, да се събуждаме всеки ден, да се събуждаме един друг. Само така човешкото ще зазвучи като истина.
И дано не сме закъснели.